ГРАДСКИ ТЕАТЪР ЛЮБЛЯНА – СЛОВЕНИЯ

по Александър Н. Островски

режисьор: Йерней Лоренци
сценография: Бранко Хойник
костюми: Белинда Радулович
хореограф и асистент-режисьор: Грегор Лущек
композитор: Бранко Розман

участват: Йожица Авбелий, Матей Пик, Ника Розман, Аля Капун/
Квартет „Волга”: Ева Юргеч, Клемен Брачко, Йелена Ждрале, Петер Угрин, Клемен Хвала, Катарина Йерицийо

Трудно ми е да формулирам заглавие на настоящия текст. То обикновено насочва към основната тема, проблеми, засегнати в представлението, синтезира или коментира съдържанието му, явява се ключ към критическия прочит, прочее. Обмислям „реалити”, нещо свързано с естетиката на сериала или преформулировка на „театър”, подчертаваща „гледане” и „игра”… По-късно се отказвам от всичките.

Реакциите след представлението в третия ден от програмата на „Световен театър в София” са смесени, но не може да се отрече, че публиката е видимо развълнувана, всички оживено разговарят. Работниците изнасят декорите, музикантите се прибират към хотела, аз споделям слушалки с депресивна музика с едно момиче. При нас се появява светъл мъж от екипа и ни пита дали сме гледали представлението. Кимаме. Е, и как ви се стори – продължава той разговора. – Страхотно – отговаряме му в хор, без да се споглеждаме. – Така ли? И какво точно ви хареса? Казваме му: музиката, след настояването му да продължим, добавяме актьорската игра и той отминава. Спектакълът ни е харесал, следва да разбера защо, може би тогава ще изплува и подходящото заглавие.

„Буря” от Александър Н. Островски се занимава с психологията на човешките взаимоотношения и желания. Непреходността на темата прави времевата отдалеченост на пиесата незначителна и в резултат текстът може да звучи достатъчно достоверно и актуално и днес, на почти всеки език.

Режисьорът Йерней Лоренци избира интересен ключ към пиесата, основно построен върху пародията, който изгражда спектакъл с изразено коментарен характер. Динамиката на представлението бива постигната с промяна на настроенията, подобно музикална композиция. На сцената се редуват епизоди/сцени, издържани в различна тоналност, гама, ключ, които се движат между пародията и кратката експресия, в отношението актьорска игра-текст, с усилие достигайки освобождаващото за главните персонажи екстатично състояние в края на спектакъла.

Класическите музиканти на сцената създават не само музикалната среда на представлението, присъствието им от самото начало задава празничния характер на случващото се – тържество, не в смисъла на радост и фриволност, а натоварено с неизбежна социална игра, маниерност, привидно веселие. Това усещане добива материално изражение с появата на актьорите (в роли), които ръкопляскат един на друг, коментират се, покланят се при влизане и излизане, разкривайки игровостта пред думите и действията на персонажите си.

Именно идеята за играта е в ядрото на спектакъла на Градски театър – Любляна. Игра за удоволствие, игра от възпитание, игра по принуда, игра заради самата игра – режисьорът, съвсем естествено, извежда на сцената през актьорите. Актьорските образи са изградени на две нива – веднъж през словото, което изричат персонажите, и втори път – през поведенческата им и действена характеристики. Разминаването между двата канала създава дълбочината на персонажите, изважда на показ вътрешните им колебания, мисли, желание, илюстрира настоящите, наболели конфликти.

Дори в интимните/откровените сцени, при които останалите наблюдатели и музикантите отсъстват, персонажите не се разкриват – продължаваме да наблюдаваме разминаване между думите и действията им, израз на конфликта между желанията им и възприетите от тях образ и държание, нагледно доказателство за силата, тежестта и влиянието на обществената среда и наложените от нея норми.

Както подобава за пред хората, всички (персонажи) са широко усмихнати, опитват се да създадат и запазят възможно най-добро впечатление за себе си, ясно съзнавайки, че биват постоянно наблюдавани от останалите. Независимо дали се нагрубяват един-друг, заканват се или се ядосват, външно те запазват добрите маниери и благия си тон.

Преекспонираното приповдигнато настроение бива изобличено като бутафория още в самото начало на спектакъла, където с влизането си актьорите на микрофон поздравяват публиката, сякаш обявяват започването на шоу програма. Микрофонът продължава да бъде използван до края на представлението, като средство за фокусиране на вниманието върху значимото от случващото се на оживената сцена. Той акцентира шушукането между Катя и Варя на масата за вечеря, използван е за интервюиране на персонажите от водещите на програмата, бива предоставен за реплика в напрегнати моменти, стартира и прекратява сцени, превръща се в единствен изразител, символ на власт – предпоставка да бъдеш гледан и, по-важното, чут.

Спектакълът успешно проследява развитието на основните персонажи до крайната им точка – техният крах – изруган през истеричен смях (Тихон), беззвучно изреван (Борис), смирено изказан и свободно споделен (Катя).

Финалът на представлението носи изключително мощен заряд със синтеза си от изразни средства. Катерина е приела образа на жертвен агнец, поднесен като вечерно блюдо в дома на Кабанови. Чувствено текстово-музикално изпълнение на актрисата и музикантите разкрива дълбоката болка и лич(ност)ната трагедия на Катя, извежда персонажа към тяхното преживяване, в примирена усмивка. След сбогуването си с останалите персонажи, Катерина се присъединява към музикантите за едно последно изпълнение – тя се превръща именно в изпълнител, научила се е да играе, като всички останали, а играта, на свой ред, си е взела от нея.

Текст: Теа Маргинова