В петата вечер на тазгодишното издание на „Световен театър в София“ на сцената на Театър Азарян гостува „Най-доброто танцово представление“ за 2014 г. според чешката критика – „Корекция“. Спектакълът е резултат от сътрудничеството между три вече наложили се, съвременни  артистични гласа в страната: театралният режисьор Иржи Хавелка, екипът на танцова компания VerTeDance и музикантите от Clarinet Factory.

Съвместно те се впускат в невербално изследване на често коментираната тема за свободата и нейното упражняване сред изобилието от избори в съвременното общество. Собственият им фокус сред множеството възможни подходи, обаче, е съвсем ясен. Той е да се опитат да изучат темата през призмата на допускането, че ограниченията понякога са необходими, способни да структурират, да отварят нови хоризонти и поради това не са задължително вредни. В интервю по повод спектакъла Иржи Хавелка казва: „В живота има толкова много възможности и можеш да правиш толкова много неща, че всъщност наличието на някакви граници може да се окаже нещо хубаво, да улесни взимането на решения. Също така, когато имаш външни ограничения, това те принуждава да мислиш повече за себе си навътре.“ [1]

Тръгвайки от тази отправна точка, „Корекция“ подрежда в права линия срещу публиката седмината танцьори, облечени съвсем ежедневно с тениски, ризи, панталони, дънки.  Редицата не се размества до края, а обувките на изпълнителите видимо са фиксирани за сцената. В продължение на час подметките им не се отлепят от черния танцов под. Съвсем умишлено движението напред и назад не е сред предоставените им възможности. Но това ги прави по-разтегливи, гъвкави, способни да движат телата си във всички останали посоки по начин, които често изглежда на ръба на границите на физическите закони. И не намалява способността им да общуват, а даже прави по-видима нуждата един от друг, неизбежността на общността.

Прилежащото на всеки пространство, допълнително е стеснено и от близостта на телата, които се намират на не повече от ръка разстояние. Това преднамерено ограничаване с невидима стена, както и темите, които спектакълът разучава, всъщност са недиректно, но естествено продължение на предходния проект на Иржи Хавелка и VerTeDance, който е и първото им артистично сътрудничество – “Learned Helplessness” („Приучена безпомощност“). Тази site specific работа отвежда екипа в подземията на обществена сграда в центъра на Прага, някога служила за баня, рехабилитационен център и даже за място за аутопсии. Тук те отново се фокусират върху представите за свободата откъм нейното ограничаване, но в доста по-конкретен ракурс – за вход им служи романа на Дагмар Симкова „Ние също бяхме там“, разказващ за живота на жените-затворнички в комунистическите затвори в страната през 50-те години. По думите на самия режисьор, връзката с този проект е налична още с избора на заглавие на представлението: „То се случваше в мазето на една стара сграда в Прага, което беше много тъмно и напомняше на всички за килии и затвори. Не зная дали това се превежда на английски, но „Корекция“ е думата за крайно ограничено пространство, където дори не можеш да легнеш.“

Поставени в тази ситуация включително и на въображаем карцер, танцьорите в „Корекция“ не спират да взаимодействат и да търсят възможните разширения на своя обсег отвъд „стените“. Побутват се с пръст, за да разклатят крехкия баланс на съседа или, по подобие на топчетата от Люлката на Нютън, да задвижат кинетичната енергия на цялата редица. Играят със собствената си скаченост и зависимост един от друг, бият се, плюят се, защитават се, помагат си да се изправят, смеят се и се надсмиват, отдъхват заедно, споделят и крият. Отначало движенията има са маломерни, по-скоро опознавателни. Постепенно движенческото темпо се засилва, връзките в редицата се усложняват, отношенията се забързват. За да се отприщят в техно финала на спектакъла, в който, под бясно мигащите клубни светлини и силната музика, танцьорите, все така фиксирани по местата си, но съумели да обемат нови кътчета от пространството поне в ума си, танцуват освободено.

От самото начало на представлението най-вляво в редицата от гледна точка на зрителната зала – асоциативното начало за „прочитането“ на всеки ред в нашата култура – присъства допълнителен, осми чифт големи, мъжки обувки. Те се оказват „свободни“ от пода и са единствените обувки в спектакъла, които правят крачки по сцената. И докато телата на изпълнителите са възпрепятствани от обувките си, за да ходят, то тези обувки пък са лишени от крака и тяло, които да ги задвижват. Поради това, самите изпълнители, държейки ги за опънатите им връзките, подобно на кукли на конци, си ги подават от ръка на ръка, разхождат ги напред и назад пред строя си. В тази сцената косвено отеква далечно намигване към „Танцът на хлебчетата“ от филма „Треска за злато“ на Чарли Чаплин, друга легендарен визуален образ, от който е именно яденето на обувка вместо пуйка.

Естетиката и прийомите на нямото кино всъщност са силно застъпени в цялото представление. Когато танцьорите се изразяват и общуват чрез сценична игра, те го правят с изнесени, подчертани и пресилени жестове, с мимика и поглед, дори с комичността на клоуни понякога. Когато се движат в хореографските си партитури, разтегливите им действия, включително случващите се като на забавен каданс, са физически невъзможни без невидимата помощ на сценографските трикове, работещи като киноефекти. Музикалният съпровод на живо на музиканта от Clarinet Factory, приближаващ редицата с танцьори в гръб и поставящи акцент на определени моменти от представлението, служи аналогично на акомпанимента с пиано в киносалоните от началото на миналия век. Още повече той изпълнява и функцията външен императив, появяващ се и изчезващ, но задаващ основанията за движенията на телата им чрез ритъма на музиката.

Линията на киноматографичното изглежда като логично продължение на вече заявения интерес и демонстрирано очарование на Иржи Хавелка към пионерите на киното, техните открития и причудливостта в представянето на реалността, които постигат. Нагледен пример е неговото представление за деца и възрастни „Последният трик на Жорж Мелиес“, създадено в Театър „Драк“ през 2013 г. и също гостувало в България. То с въображение и волност разказва своята история за последните дни от живота на „киномагьосника“ Жорж Мелиес– откривател на базови кинотехники като стопкадъра и многократната експозиция, но най-вече на безкрайните, фантастични възможности за трансформиране на реалността от киноразказа.

Така служейки си с различни средства, подходи и вдъхновение от различни епохи и изкуства, съчетавайки опита и интересите на разнообразието от артисти, замесени в проекта, „Корекция“ е сценичен опит за представяне на популярната формулата „мисли извън кутията“ („think out-of-the-box“).  За нейното съществуване и изпълнение обаче, наличието на кутията е точно толкова важно, колкото и излизането отвъд видимите и невидимите й стени.

[1]Цялото интервю може да се прочете на (английски език): http://www.theargus.co.uk/leisure/brightonfestival/brighton_festival_brighton_fringe_2016/14473610.The_limitations_of_total_freedom/

Текст: Ина Дублекова