Немският театрален критик Райнхард Венгирек си спомня за големия немски режисьор Юрген Гош (1943–2009), когото дигиталното издание на Световен театър в София представя със спектакъла „Чайка“ в Дойчес театър, Берлин.

Режисьорът Юрген Гош замина в края на 1970-те години от Източна в Западна Германия, а в изкуството дълго време търсеше своето място. Неговият „Макбет“ (2006 г.) на сцената Дюселдорфския театър провокира скандал, а чувствителните му постановки по Чехов в Дойчес театър го превърнаха в любимец на публиката. Той почина на едва 65-годишна възраст през 2009 г.

Беше през 2006 година. Той предизвика истински гореща театрална есен, един скандал, който седмици наред занимаваше и културните, и таблоидните издания. В продължение на цял час от началото на представлението зрители се изнизваха и трясваха вратите на салона – една трета от дюселдорфската публика излезе на чист въздух. Адската постановка на Юрген Гош върху „Макбет“ от У. Шекспир предизвика масов задух. С галони, пълни с театрална кръв и изпражнения. С орда голи мъже, които взаимно се колят. С представения ужас на едно сътворение, захвърлено в изпаряваща се разруха. Но всичко това не бе нещо по-различно от игра, изцяло концентрирана върху езика и физическото присъствие на актьорите. Едно произведение на изкуството. В тотална, безотговорна свобода и с непреклонна, безсрамна мощ. 

 

 Юрген Гош © dpa

Едно изпитание за всички въвлечени, което само потвърждаваше старата истина, че човек е най-големият враг на човека. Една истина, която трябва да можем да приемем. За какво ни е иначе театърът, смяташе Юрген Гош, който имаше и радикална идея за това как да се играе театър.

„Човек винаги гледа колко далече може да стигне. И винаги трябва да гледа дали вече не е стигнал достатъчно далече.“ Иначе Гош нямаше някаква строга концепция. Смяташе, че това би се отразило по-скоро негативно на общото преживяване на актьорския ансамбъл, а и на публиката. Както и на общите открития, отклонения, нужните кризи. „Това, което създаваме на сцената, се ражда в едно съвместно живеене. То може да се получи само ако има голямо въодушевление и взаимно внимание към тази огромна човешка енергия.“ Именно тя доведе до неимоверно преодоляване на границите в театъра на Юрген Гош, което му придава изключителна сила на внушението, направи го уникално впечатляващ и толкова смущаващ. (…)

Гош никога не се умори да разказва за най-красивото си театрално изживяване. То се е случило в детската градина на дъщеря му. „Едно представление отвъд всякакви правила! Тогава човек разбира, че колкото по-невъзпитан е театърът, толкова по-добре. Да успееш да събудиш усещането за безграничност и за безредие във всъщност внимателно планирано представление, ми се струва, че е най-голямото изкуство.“ Тоест изкуственото в одеждите на привидно естествения хаос. Гош владееше това голямо изкуство до съвършенство.

                              

                    „Чайка“ от А. П. Чехов, реж. Юрген Гош, Дойчес театър Берлин, сезон 2009/2010. Снимка: Matthias Horn

Той нямаше задръжки в работата с авторовия текст. „Опипваше“ го с „мръсни пръсти“ – разбира се, след „много точно четене“ и го легитимираше в един напълно свободен репетиционен процес с „неговите“ актьори. Само така се постигала „сляпа вяра в играта“, без която не можело да се открие нов подтекст и контекст. Именно тази решимост да се остави всякакъв контрол, който неволно все се прокрадва; именно игривото безсрамие, това непринудено, едва ли не прахосническо освобождаване на актьорите правят според него театъра силен. Накрая те водят до отлично присъствие на тялото, както и до разпределянето на концентрирани чувства и мисли. Така Юрген Гош описваше идеалния случай, който, (ако изобщо), постигаше „в непрестанен процес на самокритика“: „Моите най-самоуверени фази бяха най-лошите.“

Такива незабравими и епохални идеални случаи бяха онзи „Макбет“ в Дюселдорфския театър, неговата дълбоко меланхолична и страшно комична постановка на „Три сестри“ по Чехов в Театър Хановер, безкрайно тъжния, болезнено комичен, безпощадно точен „Вуйчо Ваньо“ и накрая, малко преди смъртта на Гош, толкова нежната, толкова отпуснато саркастична, толкова естествено обрамчена в черно „Чайка“ (и двете в Дойчес театър, Берлин). Шедьоври на режисьорското изкуство бяха също „Счупената делва“ в Театър Хамбург, както и неговите спиращи дъха, многопластови постановки на ужасяващо глупавите и горчиви съпружески битки в пиесите на Ясмина Реза и Едуард Олби в театрите в Берлин и Цюрих.

Всичко друго, но не и идеално, бе постъпването на Юрген Гош като интендант на берлинския театър „Шаубюне“ през 1988 г.

Юрген Гош е роден през 1943 г. в Котбус и завършва актьорско майсторство в Източен Берлин. Той изпада в политическа немилост през 1978 г. след една едновременно ледено гротескна и отнесено приказна постановка на „Леонс и Лена“ от Георг Бюхнер в берлинския театър „Фолксбюне“. Прекрасната, уморена от живота двойка бе обкръжена от един насилствен механизъм на стари, лоши мъже (Политбюро). След обичайните мъчения, еретичният деец на културата се изселва на Запад. Като режисьор на свободна практика, Гош се радва на успехи в Хановер, Бохум и в Кьолн.

                     

                                        „Чайка“ от А. П. Чехов, реж. Юрген Гош, Дойчес театър Берлин, сезон 2009/2010. Снимка: Matthias Horn

През 1988 г. идва неговата зрелищна първа постановка като директор и наследник на Петер Щайн и Люк Бонди в „Шаубюне“ в Берлин – това е „Макбет“. Травмиращ провал за меланхоличния и вглъбен мъж, „празнота и скука“ според унищожителната критика. Също уникален по рода си скандал за времето. „Бях объркан и не знаех как да се измъкна“. Той незабавно напуска „Шаубюне“, изпада в „странна парализа“ и се укрива почти едно десетилетие. „Аз истински се срамувах и не знаех как да се освободя от този срам.“

По-късно казва, че състоянието на постоянна криза е единственият му шанс. То води до тежки, уморителни репетиции. Докато актьорите се изтощят и техните тела „се отпечатат в текста“. Именно тук е естеството на неговото режисьорско изкуство: да създава символи от телесността.

„Чайка“ от А. П. Чехов, реж. Юрген Гош, Дойчес театър Берлин, сезон 2009/2010. Снимка: Matthias Horn

Безгрижно беше признал, че започнал повече да се интересува от хората, с които работи, отколкото преди. Тогава се занимавал единствено със себе си. Сега се стараел да „понася другите“.

По този начин, без да осъзнава, Гош стигна до последните дни на живота си. Както и да заключението, че падението на днешния театър е стремглаво: „ Дори колегите от моето поколение правят само боклуци.“ Така говореше човек, който след тежки творчески поражения и горчиви периоди на безмълвие на 60 години получи милостта на късната, но и легендарна креативност. Нейната мъдра, неспирна сила, нейната интелигентна строгост с лекота хвърли сянка над бойните му другари –  Петер Щайн, Люк Бонди, Клаус Пейман, Манфред Карге и Томас Лангхоф.

Юрген Гош, железният скептик, дълбокият познавач на хората и добросърдечният търсач на истинността, който не спестяваше никоя болка, успя с младежко дива наслада, с нежност, безгранична откровеност и обезоръжаваща непосредственост да създаде едно чудно цъфтящо късно творчество. Така той се превърна не само в любимец на публиката, която малко след последния му спектакъл „Идоменей“ по пиесата на Роланд Шимелпфениг (Дойчес театър), се раздели с него през сълзи – във вечерта на премиерата той излезе на сцената в инвалидна количка. Но и този късен цъфтеж окончателно го вписа сред най-големите в историята на театъра.

Текстът е публикуван във welt.de на 11.06.2009 г. Представяме ви го с незначителни съкращения.

Превод от немски: Пламен Харманджиев

Излъчването на спектакъла „Чайка“ е достъпно за 72 часа от 19 ч. на 13 ноември до 19 ч. на 16 ноември само тук.

На немски език със субтитри на български.