Спектаклите на Тимофей Кулябин са със сигурност от онези, които оставят частица от себе си в теб, която може тотално да те унищожи или просто от вълнение да не те остави да спиш, както се случи с мен след „Деца на слънцето“.

Едно от ценните неща за мен при протичането на спектакъл са именно реакциите на публиката около мен. Преди COVID карантината бях изключително скептично настроена към онлайн спектаклите и може би заради това не се оставих да ми повлияят. Различното сега беше, че не седя сама на бюрото пред лаптопа да гледам, а около мен имаше пълна зала с хора, с които реагираме колективно. Преди да споделя впечатленията си от спектакъла реших да споделя това, защото в един от моментите аз и една жена, която седеше до мен, се засмяхме в един и същи миг и ми стана изключително приятно, че най-накрая мога да споделя с някого това, което виждам.

С нетърпение очаквах прожекцията на представлението „Деца на слънцето“, тъй като вече съм гледала няколко спектакъла на Тимофей Кулябин и смятам, че работата му е много вдъхновяваща. Радвам се, че платформата „Световен театър София“ за пореден път ни срещата с негова творба.

Едно от най-важните неща в този спектакъл са чувствата между хората. Всеки обича някого и в същото време е празен, нещастен, защото сякаш не позволява да бъде обичан от страх. За мен това представление кара човек да се замисли за начина, по който живеем сред останалите. Как нашите емоции повличат с нас и други хора към бездната на отчаянието. Можем ли да осмислим приоритети си, дали е по-важно да изчезнем от реалността и да потънем в работа пренебрегвайки любим човек. Асоциациите ми ме насочват и към Чеховите „Три сестри“ с с копнежите към друг живот и невидимото нещо, което все те спира. Тук трябва да се замислим за всички онези неща, които сме искали да направим и не сме и това ни е направило една идея по-нещастни.

Не бих могла да не спомена сценографията. Тя наподобява студентски общежития, но не като тези тук в България, а по скоро като тези в Англия. В стаята има едно легло, маса и гардероб. Персонажите живеят затворени в кутийките си, както са затворили щастието си някъде на дълбоко в себе си. Сценографията на Олег Головко е като още по-голямо проникване в душите на всеки един.

След края на спектакъла не можех да помръдна, а и не исках. Исках да си потъна в седалката и никой да не забележи как изчезвам в нея. Имах едно усещане за уязвимост и мислех, че някой ще ме нарани. Силно се надявам някой ден да имам възможността да гледам спектакъл на Кулябин на живо в София.

Анита Ангелова, студент по „Театрознание и театрален мениджмънт“ в НАТФИЗ