Бих нарекъл „Орхидеи” на Пипо Делбоно спектакъл чистилище. Ступорът, в който беше изпаднала публиката, беше нейната естествена реакция на случващото се на сцената. Жената на седалката до мен, почти през цялото време плачеше и това сякаш беше част от представлението. Пипо ни показа как се стига по най-бързия начин до човешката душа, неговият начин за това е откровението. Творба, балансираща между гротескните и сантименталните моменти, творба правена със сърце и именно поради това, стигаща до сърцата. Гласът и задъхванията на бягащия Пипо като извечен хрип между живота и смъртта, правят театъра на този режисьор споделеност, оставаща задълго след падането на завесите. „Орхидеи” показа колко много липсва подобна споделеност на българската публика и колко голяма е нуждата от нея. Пипо, благодаря ти! Обичам те!

Владислав Христов