20 юни, 2019

Отзиви за „Онегин“ на Тимофей Кулябин

Този съвременен прочит на класическият роман-поема на Пушкин поставя на фокус тъмния и неутолим хедонизъм на съвременния човек. Светът вече е лишен от по-висша стойност, поезията, върху която стъпва спектакъла постепенно губи смисъла си. Тя е деконструирана и дори в един момент е заместена с цинична проза от самия Онегин.


Има ли място за любов, за поезия, въобще за каквито и да е по-висши стойности в свят, който ни позволява да правим всичко? Всичко ни е обяснено, рационализирано, сведено до формула. Любовта е химия, която се случва в тялото, трае три години и после се изчерпва. Погребан под свръхрационалното, Онегин не може да намери удоволствие в ежедневието си и това го уморява и предизвиква да злоупотребява с другите около себе си. Хедонизмът, неудовлетворението от съвременния свят, го предизвикват да злоупотребява за лична полза с другите без да мисли за последствията.

Спектакълът се развива в широко, неопределено пространство, което в хода на действието и спрямо менящата се среда от град към село се превръща от огромен апартамент в пусто хале и обратно. Единствената константа тук е бюрото на Онегин, където той се изолира и спазва своите ритуали по време на престоя си в селото.
Образът на Онегин е свързан с тъмнината. Това би могла да е тъмнината на душата му или на света, от който той произлиза, но тя се явява като главен персонаж наред със самия герой. Тя е в постоянен конфликт със светлината (представена от селската среда и нейните обитатели), но винаги печели без усилие. Онегин и тъмнината, която го съпътства са зараза. Безмилостна сила, която тушира и превзема душите на останалите персонажи и оставя след себе си хладна травма, за която няма лек.
Такова отдаване на тъмнината е сцената, в която Татяна пише писмото си до Онегин. Там тя се изправя срещу бездната, която представлява той. Тя постепенно започва да не намира думите, с които да се изразява, започва постепенно да се самоунищожава превзета от тъмнината. Всичко това минава под коментара на разказвач, който е силно отстранен от действието. Той звучи като демоничен глас, който стои над действието с нотка на презрение и ирония.

Чувството, което оставя това представление след себе си е безнадеждност. Страх от това в какво можем да се превърнем или от това в какво вече сме се превърнали, повлияни от все по-бързо движещия се свят.

Николай Йорданов, студент по режисура за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“

 

Уникалното в прочита на романа „Евгений Онегин“ от Ал. Пушкин през очите на режисьора Тимофей Кулябин е паралелът, който прави със съвременността. Той успява да покаже на зрителя в залата колко актуални са и в днешно време човешките нужди и недостатъци от преди 200 години. Доста фино Кулябин убеждава зрителя, че едноименния герой на Пушкин би се вписал в обществото ни в наши дни. В същото време, класическата линия на романа бива запазена с нужното уважение към автора. За момент, Евгений Онегин, изваден от една епоха и поставен в друга, става съвсем разбираем, познат и близък до съвременния човек.  С еднакви недостатъци, с еднакви вътрешни противоречия, със същата прикритост и липса на емоционалност в определени моменти.  Толкова познато е за зритея това, което вижда на сцената, че започва да се чуди дали във всеки един от нас не живее по един Евгений Онегин. Не е ли всеки готов да отрече любовта? Не сме ли изкушавани да „убиваме“ ближните си? Не ни ли заслепява безумна гордост? Не си ли играем и ние с чуждите чувства и емоции?

Режисьорският подход на Тимофей Кулябин е силно подкрепен от невероятното сценично присъствие на актьорите от Новосибирския театър „Червен факел“.  А още по-прекрасна е възможността да видим на българска сцена тази и още редица чуждестранни постановки в рамките на „Световен театър в София“.

Стефани-Вели Радева, студентка по право 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *