Между 17–20 ноември дигиталното издание на Световен театър в София представя за първи път на българската публика световноизвестния режисьор Мило Рау и неговата идея за политически театър с документалния филм „Радио на омразата“, посветен на едноименната му постановка, занимаваща се с геноцида в Руанда и ролята на медиите за подстрекаването му. Режисьорът разказва нейната предистория.

През 2006 г. един театър в Германия ме покани да поставя „нещо за Африка“. Току-що бях прочел книгата на Филип Гуревич за геноцида в Руанда, а сборникът с разкази на Джийн Хецфилд за виновниците и оцелелите в него стоеше на нощното ми шкафче. Проучването се беше случило точно навреме. Веднага започнах да работя върху текст за театър, който разглежда темата за геноцида. Последваха най-лошите или със сигурност най-неприятните месеци в моя живот. Написах около 50 сцени (или по-скоро фрагмента), но те не се връзваха помежду си. За да не изпадна в бездействие, в тези шест месеца прочетох всичко публикувано за геноцида в Руанда. С всяка следваща книга задачата ми се струваше все по-непосилна. Как можех да се изправя пред абсолютната непонятност на този геноцид? Накрая реших да прекратя договора си с театъра.

През 2010 г., когато завършвах филмовата адаптация на „Последните дни на Елена Чаушеску“, реших да опитам отново. През 2006 г. бях срещнал случайно една любопитна фигура – на пръв поглед обикновен, но всъщност много зловещ човек:  Жорж Руджи, италианско-белгийски социален работник, който по определени причини беше попаднал в Руанда и се бе превърнал в един от най-известните радио водещи в столичната радио станция Radio-Télévision Libre des Mille Collines (RTLM), пропагандираща геноцида. В „Последните дни на Чаушеску“ малката стая, в която бяха осъдени сваления от власт диктатор и неговата съпруга, за мен се бе превърнала в алегория за падането на комунизма. Почти аналогично, студиото на RTLM беше пространството, където истината за този геноцид сякаш беше концентрирана на едно място. Геноцид, който засегна пряко няколко милиони души и косвено целия свят. Изведнъж открих начин да разкажа тази история – решение, което непрестанно ми убягваше: щях да я огранича в рамките на 16 квадратни метра.

Освен мен и моят екип, никой друг не вярваше, че пространството е подходящо за поставяне на пиеса. Всички ми казваха, че това прилича по-скоро на версия за филм и „няма нищо по-скучно от това да гледаш продължително интериора на студио“. Всеки, който някога се е занимавал с радио, можеше да потвърди това. Въпреки тези основателни доводи, аз бях убеден, че ако не действам сега, веднага, точно по този начин, темата отново щеше да ми се изплъзне и то завинаги. За година и половина направих допълнителни проучвания, написах и поставих пиесата, сценографията на Антон Лукаш, с цялата ѝ полудокументалност и с всички полуфантасмагорични детайли, беше готова. Премиерата предстоеше в най-скоро време. Няколко вечери преди това излязох на по бира със Себастиен Фуко (изпълнителя на ролята на Жорж Руджи) и Дорси Ругамба (тя играеше водещата Кантано Хабимана и щеше да напусне екипа ни малко след премиерата в Руанда). Мисля, че Себастиен беше този, който каза: „Геноцидът продължи 100 дни. Ако имаме достатъчно сили, трябва да изиграем това представление поне толкова пъти.“. Така и стана. Броейки само театралните представления, „Радио на омразата“ имаше повече „излъчвания“ от истинската радио-станция RTLM. Продукцията беше представена в 15 държави, а междувременно сценични четения и нови представления бяха поставени от режисьори в САЩ, Англия, Дания и, разбира се, в Германия. Във Франция и в немскоговорящите страни се направиха аудио версии на пиесата. Телевизионен филм за историята на пиесата, копродуциран от Швейцарската телевизия и „3sat“, щеше да бъде излъчен на 6 април 2014 – точно 20 години след началото на геноцида.

Трябва да призная, че всичко това беше и все още си остава учудващо за мен. Притеснявах се, че крайно натуралистичният, агресивен, саркастичен, а на моменти дори изключително скучен начин, по който бях поставил „Радио на омразата“, в комбинация с темата за геноцида нямаше да бъдат разбрани. Колкото повече напредваха репетициите, толкова по-ясно ми беше, че още с премиерата си „Радио на омразата“ нямаше да сработи. И наистина, подобно при „Последните дни на Чаушеску“, първите рецензии критикуваха нетеатралното равнодушие, с което пред очите на публиката се представят спомени на оцелелите и тя е оставена да наблюдава един час от вечерно предаване на RTLM с всичките му празни приказки и паузи.  

Но очевидно тази привидна буквалност е резултат от процеса на непрекъснато фикционализиране.  За слушателите днес истинската RTLM е далеч от популярна младежка радио станция. Историческото пресъздаване нямаше как да предаде нихилистичното насилие, което тя въведе в руандското общество с появата си през 1994 г. Песента „I Like To Move It“ никога не беше излъчвана по RTLM (тя дори не беше излязла преди края на лятото на 1994 г.), нито има сведения по време на геноцида в Руанда да са пускали „Rape Me“ на Nirvana. Много от сведенията в „Радио на омразата“ са извлечени не от архивите на радио станцията, а от различни други източници, в това число истории, разказани от някогашни слушатели. Същото важи и за „показанията на свидетели“ в началото и в края на пиесата. Това са алегорични, напълно измислени персонажи, които възникнаха в процеса на писане, докато преработвах изказвания на хора, с които бях взел интервюта, дневници и записи от трибунала в Гакака. За жестовете и самото настроение на водещите гледах видеа на Sonic Youth и Nirvana, като се ориентирах към уморения и същевременно яростен нео-пънк на 1990-те. От него идва жеста на отчаяното посягане към микрофона или отпуснато разполагане на стола. За сметка на това „истинските“ водещи в RTLM, може би с изключение на Кантано Хабимана, бяха много сериозни журналисти, професионални и концентрирани. Днес бихме ги определили като педантични, зли служители на геноцида.

Никога преди не ми се беше налагало да отделя толкова време за написването на сценичен текст. Отне ми векове да избера всички песни и да се спра на определен формат за „типичната вечерна програма“. По време на репетициите непрекъснато се питахме: какво ни дава правото да поставим RTLM отново на сцената и то точно по този начин? И по-важният въпрос беше – какъв е смисълът на всичко това? Изпитахме невероятно облекчение, когато някогашните слушатели на RTLM сред публиката в Кигали и след това на други места споделиха: „Беше точно така! По абсолютно същия начин!“. Защото изобщо не беше „по абсолютно същия начин“. Истината на спомена е съвсем различна от тази, която науката би могла да определи като достоверна. „Радио на омразата“ не е Radio-Télévision Libre des Mille Collines, а някакво приблизително пресъздаване и приближаване до тази радио станция в днешния свят, нейна реконструкция 20 години по-късно. Това е мой опит, белязан от собствените ми фикс идеи, пристрастия и спомени, да уловя атмосферата на тези ужасни месеци с помощта на архивен материал и разказаните истории. И въпреки че сценарият е почти един и същ, на всяко представление се получава различно предаване.

Текстът е написан на 3 октомври 2013 г. в Амстердам по повод представянето на спектакъла „Радио на омразата“ в театър „Фраскати“. Откъс от книгата „Радио на омразата“.

Превод от английски: Сияна Недялкова