Йордан Славейков, режисьор и писател

В знаковия труд на Дени дьо Ружмон “За любовта и Западът”, в глава първа четем:
“Сеньори, приятно ли ще ви бъде да чуете един прекрасен разказ за любов и смърт…?”
Така започва “Тристан” от Бедие.

Любов и смърт, смъртоносна любов- това е не само най-популярната, но и най-привличащата внимание комбинация в западната литература, датираща още от най-древните ни легенди, митове и песни.В този смисъл отговорът на горния въпрос, колкото и пъти да бъде задаван, е неизменно един и същи: Да, да, да. Искаме”.
Пиесата на словенската драматуржка Светлана Макарович, режисирана от добре познатия на българската театрална публика Йерней Лоренци ни дава в еднакви дози и от двете.
Сюжетът се родее смислово с наратива в “Тристан и Изолда”, “Ромео и Жулиета”, но и с “Неразделни” от Пенчо П. Славейков, в който героите Иво и Калина изживяват любовта си не на тоя, а на оня – другия свят. Свят, в който те са заедно във вид на дървета- явор и калина.
Брехтовото отстраняване от образа, коментирането му, статиката, виртуозния музикален съпровод, музиката, изпълнена не само на живо, но и ролята й на едно от действащите лица, са сред основните похвати, ползвани от Лоренци.
Любовта между Мицика и Анзел никога няма да се превърне в делнична, в ежедневна. Смъртта му е катализатор, който я превръща не просто в трагична, но и във вечна. Дуалността в образа на Мицика, въображаемата й сестра е, в същността си битката между копнежа ни по недостижимата, възвишена любов от една страна, и желанието за сигурност и спокойствие, за ясно и предивидмо бъдеще, от друга.
Спектакълът проследява и двете възможни линии.Зрителят има правото да избере с коя от двете се осмелява да се отъждестви.

Добре, че на финала не ни питат за направения избор.