Венета Дойчева, театровед и преподавател:

„Сирано дьо Бержерак” е представление, което доказва, че класиката е вечна, но пътищата към нея винаги са съвременни. В този спектакъл подходът се базира на съвременна адаптация на пиесата на Е. Ростан, създадена от Мартин Кримп, която придава на историята чувствителността на днешния ден. Голямата тема за същността и външността на човешката личност е преоткрита с днешна дата като драма на индивида, който не предава правото си да изживява и изказва себе си с автентичен личен глас. В сценичната изразност на представлението това се излива във виртуозно съчетаване на интензивни солови и хорови рап-музикализации на словото, перфектна концентрация на актьорите върху личната тема на всеки персонаж и разбира се, най-яркото присъствие на главния герой – Сирано във великолепното изпълнение на Джеймс Макавой като съвременен рицар на душевната нежност и поетическата красота.

Светлана Дамянова, кино журналист и PR на Международния София Филм Фест:

Непреходност и сила изпълват думите на Едмон Ростан, подредени изкусно в края на XIX век. И когато тяхната енергия изригне със зашеметяваща нова сила, можеш само да се надяваш да си на правилното място – и да стъпиш в самото сърце на урагана. Хората на киното отдавна знаят на какво е способен лудият шотландец Джеймс Макавой – неговите роли са толкова безкрайно различни, че след всяка среща с нов образ внимателните зрители осъзнават колко опасно лесно и неусетно разбират героите му и започват безусловно да им вярват. Независимо от това дали са викториански аристократи, безразсъдно влюбени колежани, убийци по рождение или безумци с многократно размножени личности, в последните (малко повече от) 20 години Макавой живее десетки уникални, шантави, незабравими животи. Творческата му енергия прелива и в телевизията, но съм сигурна, че се подхранва от театъра и живия контакт с публиката. Мечтата ми да видя тази магия – Макавой на сцена, отдавна и кротко изчакваше своя ред. И след като проследих как се справят Бенедикт Къмбърбач, Клайв Оуен, Джеръми Айрънс, Том Хидълстън, Иън Макелън с публиката на „Уест енд“, очаквах, че ще успея да „причакам“ там и Джеймс. Макар срещата да се материализира година и половина по-късно и благодарение на NTLive, усещането беше уникално и – сигурна съм! – сравнимо с преживяването на живо.

Четеш, слушаш, очакваш, подготвяш се – и забравяш всичко в момента, в който те приковат синият поглед и дръзката реч. Той е силният дух без пристан, той е безнадеждният майстор на словото, орисан от съдбата (или предразсъдъците) да се лута в мрака на собствената си душа, преследван от една мисъл – недостоен за любов, и една амбиция – всички да признаят съвършеното превъзходство на неговия ум. Той е отворена рана. Той е сърцето, втурнало се да догони ритъма на великолепните строфи, адаптирани от Мартин Кримп с деликатен усет към съвремието и с остротата на рап-римите. Той е причината постановката на Джейми Лойд по легендарна пиеса да се приеме с бурни овации – и от театралните специалисти, и от публиката в Лондон и по света. Срещата с таланта на Джеймс Макавой на сцената на Playhouse Theatre е задължителна за всеки почитател на словото и актьорското изкуство. Не се страхувайте от модерния прочит, не се вслушвайте в скептичните забележки на традиционалистите – Лойд е наясно какво трябва да стори, за да спечели зрителите, а най-успешният му ход е фактът, че поверява Сирано на Макавой. Той е възхитителен, безапелационен, болезнено истински… и подозирам, че съумява да превземе мислите ни, за да превърне всеки от нас в себе си. Това е тайната на великата наслада – забравяш, че наблюдаваш, но знаеш, че си жив там, на сцената…
„I burn myself alive for you.“ Вярвам. На всяка негова дума.