22 ноември, 2020

„Вишнева градина” на STAN

Мира Тодорова за „Вишнева градина“

STAN е белгийска театрална компания/колектив, като STAN е всъщност акроним за Stop Thinking About Names – спри да мислиш за имена. Може би в началото са се опитвали всячески да си измислят име и накрая просто са махнали с ръка. Но пък заглавието се оказва съвсем не безучастно към цялостната им философия на работа – в дух на максимална лекота, демократичност, неиституционалност, свобода и отвореност към множествеността на смислите, които не могат да бъдат окончателно назовавани.

Можем само да се докосваме до тях, да допускаме съществуването на други, противоположни дори, затова е най-добре да не ги фиксираме в „имена”. Процесът им на работа е много характерен за съвременния колаборативен етос – на свободен принцип се събират артисти, които заедно решават всичко – от избора на текста, през костюмографията и сценографията, осветлението, дори визията на плакатите. Няма вътрешна йерархия или класическото театрално разграничение между режисьорът, който направлява и актьорът, който изпълнява. Актьорите са едновременно автори и изпълнители; а представлението не е възпроизвеждане на вече фиксирани структури, движения, интонации. Спектакълът се случва единствено в срещата с публиката – всеки път уникален и жив, различен във всяка нова среща със зрителя.

В подобна почти утопична среда на тотална свобода се раждат спектаклите на STAN, които основно избират за своята театрална работа класически текстове – може би защото те са най-богати на смисли, търпящи най-невероятно количество четения и подходи, които по-скоро ги разрояват, отколкото да ги „наричат”. И може би защото подобен „фри стайл” има нужда от стабилна основа, върху която да изиграват своите „упражнения по стил” в пълна сигурност, че никога няма да пропадне смисълът.

Пиесите на Чехов са особено благодатно поле за подобен тип свободно реене. Текстовете му са едновременно сложни и прости, ясни и многопосочни,  плътни и мрежести, в изказаното и в неизказаното, в социалното и в интимното, но като че ли винаги в дъното стои една невъзможност – за любов, за прогрес, за красота, за смисъл. През цялото време копнежът и вярата са там, но функционират с цената на пълна загуба на усещане за реалност, фокус и готовност за действие. Едно реене над, преди и след настоящето, в абсолютна невъзможност да уловим смисъла, още по-малко да поемем отговорност за него.

„Вишнева градина” е прекрасната му драматургична поема, в която кристализира всичко това. Това е последната пиеса на Чехов, неговата лебедова песен. Силата, разумът и прогресът срещу красотата и нейното безсмислие и неутилитарност, настъпващият буржоазен ред срещу отмиращата аристокрация – това би бил най-общият (при това доста груб) кадър, през който можем да я мислим и гледаме. Но подобно „изясняване”/опростяване би било доста елементарно, дори вулгарно. Нищо не е противопоставено на друго, нищо не е по-добро или по-лошо, изобщо дуализмите на обозримия свят и неговата предпоставена „яснота” не са интересни за Чехов. Оттук идва и сложността, от която могат да бъдат произведени множество смисли и жестове.

В спектакъла на STAN е изградена атмосфера на лекота, подвижност, прозрачност, летливост. На почти празна сцена, с изключение на няколко стола и оставен вдясно от сцената помощен реквизит, спокойно влизат актьорите, лежерно разговарят с публиката в очакване на сигнал за начало на представлението. Това задава и цялостния код на театралност – почти реалистично сценично присъствие, с доза отстранение от „илюзията”, играейки, но бидейки в съзнание за това и в същото време с деликатно театралничене – едновременно преживяване и коментар. Актьорската игра е фина, жива, лека, рефлексивна, динамична. По-скоро като да си „играят на”, отколкото да играят „Вишнева градина”, през своята съвременна перспектива на хора от света на настоящето – на „течното общество” (по Зигмунт Бауман), в което няма сериозни опорни точки и монументални истини, връзките между хората са хлабави и неясни, има едно лекомислие и залутаност, любовта и красотата са неуловими илюзии, (може би защото така е по-лесно „оставете ме, аз мечтая…”), смисълът е все по-условен и ситуационен, а състоянието на обърканост и безсъзнателност е модус вивенди.

В този демократично построен актьорски спектакъл не са важни отделните „постижения”, а цялостният ансамбъл и динамика на енергии, мелодики, пластики, движения, ритми, траектории, взаимодействия, в които всичко „тече и се променя…” без нищо да досяга особено дълбоко. Няма по-големи и по-малки събития, няма големи драми или големи радости – всичко е реално, но и не съвсем, всичко е малко като през стъкло. Като вишневата градина. Мечтанието, копнежът, красотата, светлината, която загадъчно и приглушено струи иззад стъклената стена на сцената.

Мира Тодорова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *