„Мисля, че това е един добър спектакъл. Сравнително класически прочит на „Дон Жуан“ през театъра на ситуациите, както и през едно съвременно пречупване в края – коментар на действителността.

Вземайки предвид, че е създадено в Сърбия, и то в контекста на вълненията около студентските протести, мисля че представлението звучи актуално като концепция. Публиката в София днес също имаше съзнанието защо спектакълът накрая акцентира именно върху лицемерието на Дон Жуан. За мен е важно театърът да има подобна връзка със средата, в която се случва, както и с хората, които го гледат.“

Д-р Албена Тагарева, театровед

„Гледах с внимание сценичната версия на Васил Василев и ми беше много любопитно какво ще бъде неговото решение, какъв ще е неговият поглед и подход към този емблематичен текст.

Той умело води публиката през няколко тези, които не непременно следват една след друга – напротив, някои дори се самоизключват. Но в крайна сметка спектакълът говори за бунта на един човек. Човек, който в даден момент от живота си се уморява от себе си, от ролята, която играе/ която му е отредено да играе и се опитва да стане друг. Това ни кара да си зададем въпроса: способен ли е човек да спре да бъде самият себе си? Това е големият въпрос на спектакъла. И ако е способен, какво му помага? Дали го променя любовта, или съзнаването, че е грешен, или разкаянието?Или това е делото на самия Бог, който е над нас и ни напътства? В крайна сметка Дон Жуан на Василев се освобождава от образа на вечния съблазнител и започва да наблюдава как всички други- от Сганарел до Шарлота – искат да заемат тази персона, да станат други, да станат него.

Финалът на този прочит ни дава още едно, друго тълкуване: в този свят, който и да си, какъвто и да си, нямаш право да съдиш. За да не те съдят, и ти не трябва да съдиш. Този спектакъл ни представя образите на всички онези хора, които искат да осъдят другия, дори да го убият, защото той по някакъв начин е наранил личните им представи за морал, дълг, чест, любов.

Но какво всъщност иска самият Дон Жуан? Какво разкрива това за човешкото лицемерие? Защо той се отказва да живее в този свят? Поради себе си ли? Или защото хората го направиха такъв, какъвто е? Финалът остава отворен – той отказва да бъде част от този свят. Не мисля, че се самоубива. По-скоро става отшелник. И това е неговият голям път – от Дон Жуан съблазнителя и разбивача на сърца, до човека, който избира да не принадлежи на този свят.

Йордан Славейков, режисьор, драматург и писател

„Спектакълът си служи с културни кодове, които разпознах, защото съм живял и учил в Сърбия. Беше ми интересно как нашата публика ще ги разчете, тъй като те са доста особени сами по себе си. Забелязваха се в масовите сцени, в музиката, песните и, разбира се, на финала с листите – този жест беше препратка към протестите, които се провеждаха тогава в Сърбия и съвпаднаха с премиерата. Смятам, че включването на част от тези важни събития в спектакъла е доста смело решение от страна на режисьора и екипа. Театърът в Ниш не е просто сграда, а една от най-важните им културни институции, така че е похвално, че именно чрез него са заявили позицията си. И разбира се, адмирации за финалната част, която колегите бяха преработили на български език. Надявам се, че нашата публика е оценила жеста към нас, сигурен съм, че им е коствало много усилия. „

Стефан А. Щерев, актьор, телевизионен водещ

„Много различен Дон Жуан. Едно доста интересно, различно пътуване в неговото съзнание, аз така го прочетох. Интересен подбор на актьори, особено на Дон Жуан. Режисьорският подход може би на това е разчитал най-много – на умората му и желанието вече да не бъде Дон Жуан. Всъщност този кастинг е много подходящ за случая. Със сигурност – един различен Дон Жуан, с много чувство за хумор. „

Ана Батева, режисьор