„Теодорос Терзопулос, режисьор с международна слава,  е и основател на Международната Театрална олимпиада, а също и чест гост на MITEM (Madách International Theatre Meeting), свързан с Националния театър в Будапеща. Когато с Диана Добрева работихме над „Саломе” в Националния театър в Будапеща, името на Терзопулос често витаеше в разговорите. Сега, естествено, бях любопитна да гледам неговия „В очакване на Годо”, който обикаля света от няколко години. 

Представлението е различно, особено като природа на актьорското присъствие (методът на Терзопулос), но и като работа с пространството (малко като пърформанс в инсталация). Действието е вписано в голям куб, който се разтваря и свива, докато се разгради на квадранти и отново се събере. Хоризонталната и вертикалната централни оси на куба образуват празен кръст от светлина и сянка, който се разтваря до вътрешни коридори на близост, жестокост, отчаяние, нежност, насилие, примирение.  Особената оголеност и беззащитност в актьорското присъствие  ме развълнува; също  както и дървото Бонсай на авансцената.“

Марина Райчинова, сценограф

„След „В очакване на Годо“ останах силно впечатлен от няколко неща, които всеки човек, обичащ това изкуство, би забелязал.

На първо място – сценографията, и по-точно нейната склонност към кубизма и великолепната й функционалност като изразно средство. Декорът успя да преведе думите на автора в пространствено измерение – нещо, което поначало не е търсено в тази драматургия, защото тя се съсредоточава много повече върху душата. Нестандартна и неочаквана за мен беше музиката в спектакъла, която силно препращаше към работата на композитора Енио Мориконе. Любопитно беше и силното хореографско решение в някои сцени, които, разбира се, не бяха „танцови“ в класическия смисъл, но все пак бяха хореографирани. Впечатляваща беше и актьорската игра!“

Николай Поляков,  режисьор 

„Гледала съм много интерпретации на „В очакване на Годо“. За мен най-добър спектакъл беше „В очакване на Годо“ на Леон Даниел в Театър Българска Армия с участието на Йосиф Сърчаджиев, Атанас Атанасов, Ивайло Христов и Мирослав Косев. 

Спектакълът на Теодорос Терзопулос също бе много интересен. Нестандарнта визия и музика и превъзходни актьори. Макар и малко монотонен, спектакълът успя да бъде завладяващ. Много впечатляваща беше „играта като в кутия“ и ми напомни малко на онзи стар театър по панаирите, в който с кукли се играе вътре в кутии. Религията беше въведена в темата на пиесата по изключителен начин. „Шантава“ пиеса и „шантав“ спектакъл. Определено представлението не е „лъжица за всяка уста“. Много е хубаво да има повече такива гостуващи спектакли, за да си „сверим ние часовника“ със световния театър.“

Надя Атанасова, журналист – БНР, програма „Христо Ботев“

„Мисля си, че „В очакване на Годо“ е много различна пиеса в различните страни. Всяка нация „чака“ по различен начин. В България чакането като че ли се е наслоило. То е много лично, отдавна преживяно. И вече е започнало да ни изнервя. Ние не харесваме да чакаме. Не сме търпеливи хора. Един много силен спектакъл „В очакване на Годо“, какъвто е този на режисьора Теодорос Терзопулос, би звучал на българина така, сякаш говори за хора, които от години очакват промяна и въпреки всичко продължават да се надяват. Годо е всичко онова, което все не идва. Което не може да дойде по една или друга причина. За нас това може да звучи монотонно, някак скучно. Но замислете се! 

В Италия, например, е различно. Там усещането е друго. Струва ми се, че там хората трудно могат да бъдат смазани от чакането. Затова обичам темперамента на италианците. Те умеят да спорят, да се шегуват, движат се през живота като препускащи облаци. Живеят истински, с достойна за завиждане наслада. И в този спектакъл италианското светоусещане се прокрадва в актьорите. Умението им често да превръщат абсурда в нещо изненадващо човешко и дори забавно, без да отнемат тъгата на най-тежките моменти, проличава силно.  

В Гърция обаче, както казва моя позната, чакането може да е „като борба“. Там не можеш да избягаш от копнежа по случването. Времето, съдбата и мълчанието присъстват и в този спектакъл почти толкова силно, колкото и самите герои.

Затова е любопитен този „Годо“. Той е като прегръдка на културите. Вероятно режисьорът е търсил тишината, борбата в очакването и силната нужда да се достигне очакваното, а актьорите внасят топлина, ритъм и живот. Този спектакъл някак успява да ни напомни, че „В очакване на Годо“ не е пиеса за това дали Годо ще дойде, а за това как хората продължават да живеят, докато чакат. Друг е въпросът обаче дали Естрагон и Владимир изобщо бяха живи в този спектакъл. Но именно тази неяснота, смятам, прави прочита още по-интригуващ.“

Калуди Германов, театрален критик, студент по театрознание