През последните години работите предимно в Германия. Защо приехте поканата да поставяте в унгарския театър в румънския град Сфънту Георге?

Имам хубав спомен от Трансилвания, защото още след завършването на висшето си образование поставих спектакъл в театъра в Търгу Муреш. Това беше първата ми работа в чужбина и се чувствах много добре там – актьорите подкрепиха работата ми с голяма отдаденост и невероятна работливост. Но и с театъра „Арон Тамаши“ в Сфънту Георге ме свързват хубави спомени. В началото на 2000-те години веднъж гостувахме тук на фестивал и публиката прие много добре моите представления. Затова, когато Ласло Бочарди ми предложи да поставям тук, се съгласих, но след това още дълго планирахме кога да стане това, с колко голям екип, каква пиеса и т.н. През пролетта имах и тридневна среща с трупата, което също беше приятно преживяване. Тогава усетих, че всичко ще се получи добре. 

Да, работя много в Германия и в други страни, но в чужбина обикновено не режисирам на унгарски език, затова и тази работа се очертаваше като особено привлекателна за мен. Другата причина да приема беше, че копнеех за по-спокойна, по-интимна и по-задълбочена творческа работа от тази в големите градски театри, където напрежението е голямо, а атмосферата често е доста хладна.

Защо избрахте да поставите именно „Бурята“ от Шекспир?

Много рядко ми се случва да се свържа с пиеса по този начин – още щом започнах да я чета, веднага видях разпределението на ролите и усетих много силни емоции в нея. Помислих си, че точно този текст трябва да поставя с именно с тези хора. Сметнах, че работата ми към по-поетичен тип театър ще бъде крачка напред, а самата пиеса предлага   много пластове за дешифриране. 

С Петер Завада сме правили различни адаптации на Шекспир, чрез които се опитвахме да осъвременим пиесите му. Тогава често имах усещането, че макар историята да става по-близка до младите хора, все пак нещо се губи. В стремежа към яснота и директност драматургичната структура се нарушаваше и сложността на текста се опростяваше. 

Преводът на Адам Надашди на „Бурята“ ми се стори напълно удачен – той предизвиква ума точно дотолкова, колкото човек може да понесе. Знаех също така, че не искам да  използвам масивен построен декор; заедно със сценографа решихме да създадем различни сценични картини. Това е подход, който много подхожда на „Бурята“, тъй като действието се развива на остров, а тази среда добре се вписва в търсената от нас простота.

Как преценяване дали една постановка се нуждае от изграден декор или не? Зависи ли това от пространството, в което се играе?

По-скоро зависи от финансирането и енергията. Винаги трябва да се преценява каква част от своето внимание и време човек е готов да посвети на даден елемент в творческия процес. Построеният декор, разбира се, означава и че той трябва да бъде проектиран навреме, плановете трябва да бъдат предадени предварително, а това носи и много ограничения. Ако няма декор, мога още три пъти да си променя мнението до първото изпробване на това как да поставя дадена сцена, каква естетика да има тя и как актьорите да използват пространството. 

Тази свобода беше започнала да ми липсва. Предишната ми постановка имаше огромен декор с множество дребни детайли. Обикновено когато работя в големите немски театри, използвам мащабни декори – там има изключително сериозен производствен и технически апарат. Дори един градски театър в Унгария не е способен да изработи толкова внушителни сценографски конструкции и реквизит, каквито понякога измисляме. Може би има и известна мегаломания у нас, защото често се увличаме, когато обстоятелствата го позволяват. Последния път се развихрихме сериозно в Хамбург и тук ми се искаше да направя нещо много по-просто.

Как протече работата по време на репетициите? Чух, че здравословни проблеми са създали сериозни затруднения и че сте преминали през доста тежки моменти.

В театъра се случват подобни неща. Но тук всички трудности се струпаха наведнъж. Сякаш и това беше част от магията на пиесата. Трупата на театъра работи изключително добре – съсредоточено, със смирение, но и с чувство за хумор, с обич и творческа енергия. Затова репетициите вървяха много добре, докато не се появи здравословен проблем при мен и при актьора, който трябваше да играе Просперо – Ласло Матрак. При мен проблемът беше от физическо естество – ръката ми неочаквано се поду, а при Ласло беше свързан с психическо изтощение. Животът на актьора е неописуемо труден – той изисква едновременно интелектуално, емоционално и физическо натоварване, при това актьорът знае, че в този контекст неговият собствен живот не е най-важното; важни са пиесата и спектакълът. В случая обаче животът и здравето излязоха на преден план. Усетихме, че премиерата е застрашена, затова веднага разговарях с ръководството на театъра. Те също подходиха към ситуацията с голямо внимание, отговорност и човечност. 

Направихме промени в разпределението на ролите, като до премиерата оставаше съвсем малко време. Притеснявах се, че актьорите няма да успеят да усвоят толкова голямо количество текст и сценичен материал за новите си роли. Само след няколко дни обаче стана ясно, че все пак ще се справят. Тогава дойде моето заболяване. От известно време усещах, че има проблем с лакътя, но се опитвах да го прикривам. Смятах, че е много по-важно да продължим да репетираме. Накрая попаднах в болница и тогава отново осъзнах колко крехко е всичко, което правим. За първи път го почувствах истински по време на пандемията от COVID-19, когато разбрах, че всичката работа, която влагаме, може да се разпадне на парчета буквално във всеки един момент… Та лекарите ми казаха, че съм получил много опасна инфекция и че се налага операция. Разбира се, в навечерието на генералните репетиции не можех да се съглася на това.

С какви спомени оставате от този процес?

От усилената ежедневна работа ми останаха хубави спомени. В тази трупа усещах сила и въпреки че подобни кризи винаги поставят на изпитание както човека, така и целия колектив, работихме добре. Интересно е какво е една такава ситуация изважда от различните хора. Трупата реагира изключително добре – всички запазиха самообладание и постъпиха много професионално. В кризисна ситуация човек може да реагира и така, че хаосът да стане още по-голям и всичко окончателно да се разпадне. Тук обаче всички се съсредоточиха върху същественото, личните страхове останаха на заден план и всеки търсеше начин да се намери най-доброто възможно решение. Имаше дори някаква ведрост и лекота в цялата история, което при тези обстоятелства ми се струваше доста странно. Всички усещахме, че притежаваме нещо ценно, от което не искаме нито да се откажем, нито да го оставим настрана. „Бурята“ е трудна, но магическа пиеса, която крие в себе си безброй вълнуващи неща. Смятам, че е сред най-необикновените творби на Уилям Шекспир. Все още продължавам да откривам в текста изречения и смисли, които заслужават допълнително осмисляне.

Значи имате усещането, че нещо е останало недовършено?

Разбира се, че имам такова усещане, защото загубихме огромна част от репетиционния период в други неща. Начинът, по който поставихме пиесата на сцена, не е нормалният ритъм на работа, тъй като едва на предпремиерата успяхме за първи път да изиграем спектакъла от начало до край. Обикновено при мен нещата протичат така, че една-две седмици преди премиерата вече правим цялостни репетиции. След това, разбира се, отново разчленяваме всичко на части, но вечер продължаваме с генерални репетиции. Това е важно за актьорите, за да могат уверено да се движат в рамките на цялата система, да доизграждат и прецизират своите персонажи и т.н. А и аз самият по този начин мога да концентрирам действието, да премахвам излишните неща и да правя спектакъла по-лек и плавен. Тази продукция беше довършена буквално в последния момент, затова съществуваше опасност да придобие различен облик от този, който искахме. Все едно изкарахме кораба в открито море, преди да е напълно готов. Беше истински бурна ситуация. Но няма нито една моя работа, след която да съм станал от стола напълно удовлетворен. Винаги може безкрайно да се разплитат нишките и да се работи още.

Винаги ли работите с един и същ творчески екип?

Не, този път екипът беше отчасти нов. С композитора (Клаус фон Хайденабер) и драматурга (Анна Вереш) работя постоянно, а с мултимедийния дизайнер също сме реализирали редица сериозни проекти. Със светлинния дизайнер (Шандор Баумгартнер) съм работил няколко пъти досега, но със сценографа (Ханна Ерош) и костюмографа (Бори Затико) досега не сме имали съвместна работа.

Как бихте препоръчали спектакъла на зрителите? На какво бихте искали да насочите вниманието им?

Спектакълът има както дълбочина, така и чувство за хумор. Вложихме много усилия, за да изградим силен визуален свят. Според мен си заслужава да се дойде дори само заради сцената с бурята, а това, което следва след нея, също е впечатляващо. В този спектакъл вложихме сърцето и душата си. Убеден съм, че той ще продължи да расте и да укрепва.

Гледайте „Бурята“ на 9 юни от 19.00 часа в Театър Българска Армия в София

Материалът е публикуван първоначално на www.3szek.ro. Към оригиналната публикация: тук.