„Фламенко не е танц. Фламенко е философия.  Фламенко е история. Фламенко е начин на живот.“ – отзиви за спектакъла „Desplante“

Калина Аинда Павлова, актриса

Елегантен, жарещ, дързък, ярък, естетичен, див и майсторски. Спектакълът „Desplante“ оцвети непознати светове и ни пренесе сред онези номади, идващи от изтока към запада, съхранили в себе си, в погледите си, в телата си цялата емоционална интензивност на своята култура, обогатена от всяко място, през която е минавала по пътя си.  Фламенко не е танц. Фламенко е философия.  Фламенко е история. Фламенко е начин на живот. Фламенко е приказка за любови, раздели, убийства, изневери, страсти, болки, пътища без край.

През вените на „Desplante“ потече истинската циганска кръв и показа колко много гордост и характер има в това. Фламенко се заяви в пълнотата на гласа, горещите длани, вещо изсвирените ритми на китарата и огнения талант на Едуардо Гереро. Не на последно място, самата публиката беше като част и инструмент от спектакъла. Той успя да увлече зрителите не в застинала възхита, а в експресивен възторг от случващото се. Ние бяхме част от сцената или там някъде – на улицата, на полето, на коридата. Българската публика е виждала и друг път на сцена световно известни имена от света на фламенкото, но този спектакъл беше нещо повече. Демонстрация на смелост и техника, на гиганти, на живия пулс на фламенкото и на близостта му с всички нас. Беше искрено. И всички бяхме участници. И това една беше истинска случка в събота вечер.

Пламен Харманджиев, студент по театрознание и театрален мениджмънт, НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“

Нахлух в 19:33, затова веднага се отправих към мястото си и седнах. Огледах се в още светлата зала и се учудих колко пълна е тя. Не знаех какво да очаквам. Предполагам или по-скоро се надявам, че по-голямата част от хората са се чувствали като мен. Осветлението в салона изгасна, последвано след малко от екраните на десетки смартфони, чезнещи един по един.

Спектакълът започна с китарата на Хавиер Ибанес, която веднага ме грабна. По-късно тя ще влезе в игра с гласа на Мануел Сото и танца на Едуардо Гереро, в която тримата артисти на моменти се допълват, а в други сякаш се надиграват и взаимно се провокират един друг. През цялото време имах усещането, че те ме въвеждат все повече и повече в изпълнението си. Много ми хареса как те също бяха все по-погълнати от това, което правят. Изпълнението им излъчваше една такава непринуденост, че не смятам, че трябва да бъде поставяно в театър, а на място, където човек да ги гледа прав, по възможност с испанско вино в ръка и свободно да влиза в техния ритъм. Което и по-голямата част от публиката правехме, дори и малко по-обрано, отколкото ми се желаеше (и без виното).

Цялото изпълнение бе разказ, който преливаше от танца в музиката; тя после се сливаше с песента, а след това песента и избягваше, и биваше догонена отново от танца. Като че ли тези три елемента, които често гледаме като едно, отказваха да бъдат в подобна буквална връзка. Те се преплитаха много повече в нашето възприятие, в атмосферата в залата и в разказа, за който стана дума и който нямаме нужда да четем. Много по-приятно е да го напипваме и да гадаем над него. В самия танц, в песните, в музиката усещаш, че има нещо отвъд перфектната техника. Онова чувство, което изпитваш, четейки добра литература. Нещо, което те държи там и провокира апетита ти, без да е претенциозно или самоцелно мистично.

Дразня се на „етикета“ след всичко видяно в театъра, независимо от качеството му, да се ръкопляска прав, но в случая краката ми сами скочиха от седалката. Много рядко овациите на публиката са толкова въодушевени, както бяха онази вечер. Всичко бе толкова топло, че тримата останаха на сцената – Мануел Сото грабна китарата от Хавиер Ибанес, той пък запя, а Едуардо Гереро ги допълваше с движенията си. Тръгнахме си с широки усмивки – тримата някъде зад сцената, а ние през вратите на Сатиричния театър. Ако не сте успели да ги гледате и някой ден се озовете някъде, където те поставят, оставете красивата архитектура или хубавите барове и посветете вечерта си на тях.