Разговор на Жаклин Добрева с гръцкия  режисьор Продромос Циникорис за паметта, принадлежността и документалния театър.  „96 процента“ ще се играе на 5 юни, юни 20:00 ч., Столичен куклен театър в рамките на Световен театър в София #СценаБезГраници

Документалният театър често борави с реални истории, но в спектакъла „96%“ става дума за историческа травма. Какъв беше личният ви мотив да се заемете с тази тема?

Мисля, че личната ми мотивация се основаваше на два основни фактора. Първо, аз самият бях напълно невеж по отношение на историята на еврейската общност в Солун. Това е градът, в който учих, след като се преместих от Германия в Гърция, и въпреки това нямах никаква представа за неговото еврейско минало. Всъщност до около сто години преди моето пристигане Солун е бил град с преобладаващо еврейско население в продължение на пет века. Беше шокиращо за мен да открия, че толкова съществена част от идентичността на този град е напълно изтрита от общественото съзнание.

Смятам, че тази липса на историческа памет не е случайна. През годините различни гръцки правителства – както на национално, така и на местно ниво – съзнателно са поддържали това мълчание. Солун често се представя само като част от наследството на Александър Велики, като винаги гръцки или гръцкоезичен град, а неговото мултикултурно минало остава в сянка. Разбира се, има хора – предимно интелектуалци – които знаят истината, но това не е широко разпространен разказ. Затова първата ми мотивация беше много лична – исках да се изправя срещу собственото си незнание и да разширя историческото си съзнание.

Вторият мотив беше по-практически, но не по-малко важен. Получих покана да направя спектакъл именно в Солун. След като в последните години работех основно в Атина или в чужбина, изпитах силно желание да се върна в този град – и то с тема, която дотогава ми беше напълно непозната.

Кога започна изследователският процес и колко време Ви отне събирането на документите, архивите, свидетелствата?

Проучвателният процес започна около шест месеца преди премиерата. Тъй като тогава не живеех в Солун, знаех, че ще мога да направя теренните изследвания в самия град едва по-късно – около три месеца преди представлението. Затова първата ми стъпка беше да намеря научен консултант за проекта. Това беше Татяна Лиани, която се превърна в нещо като фар за мен по време на цялото проучване. Тя ме насочи към важните истории, свидетелства и хора, които трябваше да срещна, посочи ми подходящите книги и документални филми – дори от разстояние – и ми помогна да се ориентирам в една изключително сложна и натоварена тема.

Темата буквално отвори врата към един почти непознат свят – поне за мен, а вероятно и за голяма част от зрителите. Именно затова възприемам този спектакъл като размисъл върху паметта – как помним, как се учим от миналото и колко лесно баналността на злото може отново да се промъкне в живота ни и да ни парализира, ако не сме бдителни.

Първите три месеца от изследването преминаха в Атина, където гледах документални филми, четях книги и архиви. След това, заедно с композитора и сценографа, направихме теренно проучване в Солун – посещавахме паметници и значими места, правихме снимки, събирахме материал. Този етап отне около два месеца. Три седмици преди премиерата получих травма в кръста – внезапна и силна болка, която буквално ме обездвижи. Възприех го като знак: проучването е завършено, време е да започна да пиша текста.

За първи път написах пиеса от начало до край в хронологичен ред. Заради дългото проучване вече имах ясна структура – начало, среда, край. Все още нямах пълен актьорски състав, но знаех, че аз ще участвам, както и нашият музикант също. Поканих и моята асистентка – актриса от Националния театър на Северна Гърция – да се включи. Открихме и друга актриса с еврейски произход. Тя е гъркиня, но семейството ѝ произлиза от сефарадски евреи, които са дошли в Солун от Испания след Инквизицията, преди 500 години. Част от нейната фамилия е загинала в Холокоста, други са оцелели и живеят там и до днес. Усетихме, че нейната лична история придава допълнителна дълбочина на спектакъла и решихме да я включим.

Какво беше най-трудното – да откриете фактите или да ги интегрирате в драматургична структура, която да не изопачава, а да подсили реалността?

Мисля, че най-трудното беше да намеря точния баланс – от една страна, да не звучи назидателно, а от друга – да не стане прекалено хумористично. Аз силно вярвам в силата на хумора в театъра – дори когато е черен, ироничен или саркастичен. Но когато темата е толкова тежка, усещаш огромна отговорност. Не искаш да се получи прекалено смешно или лековато. Сигурно се питате – как въобще е възможно подобен спектакъл да съдържа хумор? Ще видите. Той се появява по неочаквани, деликатни начини. Но през цялото време усещаш тежестта на една незаздравяла рана – раната на град, който е успял напълно да заличи следите от своето еврейско минало. Историите, имената, магазините, имотите, апартаментите – всичко е заличено така, сякаш никога не са съществували. И когато правиш подобно представление, се стремиш се да постъпиш правилно – към историята и към хората, загубили семействата си в Аушвиц – дори когато не си сигурен какво точно означава „правилно“.

И отново – не искаш да звучиш назидателно. Не искаш да застанеш на сцената и да кажеш: „Вие, или вашите родители, или вашите баби и дядовци сте направили това и това.“ Не става дума за пряко обвинение. Но въпросът, който ме вълнуваше и който исках да изследвам, беше: как е възможно хората да останат в неведение, или да затворят очи, когато около тях се извършват толкова ужасяващи престъпления? Това беше драматургичното и морално напрежение, с което исках да работя.

Именно заради този деликатен баланс между личното и историческото, между хумора и трагедията, ми се иска да попитам: как подходихте към въпроса за отговорността – към паметта на жертвите, към съвременните зрители, към самата общност в Солун?

В представлението решихме да изградим разказа чрез три паралелни линии, всяка от които адресира различен аспект на отговорността. Първата е личната история на Александра – жена на около 30 години, която говори за своето семейство от сефарадски евреи, музиканти. Чрез нейната перспектива разглеждаме темата за разселването на еврейския народ през вековете и как антисемитизмът продължава да е дълбоко вкоренен в гръцкото общество – дори и преди войната в Газа. Нейният глас въплъщава живата памет и културната приемственост.

Втората линия е поверена на моята асистентка, която действа като своеобразен разказвач или канал на историческата информация. Тя представя фактите за Солун – за онова, което е било забравено или умишлено премълчано. Тя помага да осмислим какво знаем и какво сме избрали да не знаем.

Третата линия е автобиографична – моята собствена история. На сцената всички се превръщаме в персонажи, дори и в документален театър. Достатъчен е един поглед от публиката, за да се превърнеш в нещо различно. Моят герой е оформен от факта, че съм дете на имигранти в Германия, което се връща в Солун, за да учи театър. Тогава се сблъсках – вероятно по-силно от други – с крайнодясната реторика по телевизията: национализъм, антисемитизъм, антимигрантски нагласи. Не казвам, че съм бил част от тези движения, но като човек с мигрантски произход, бях особено чувствителен към този дискурс. Солун ми се стори много по-различен от Атина в това отношение. Солун има сложна, наслоена история – бил е османски, после предимно еврейски град, преживял и българска окупация, и нацистка. В представлението има дори няколко препратки към България – някои от тях, учудващо, са с хумористичен оттенък. Но няма да издавам повече.

На сцената аз съм нещо като водач – човек, който е осмислил болезненото си минало и изследва раните на града. По време на проучването открихме какво се е случило с еврейското гробище в Солун – някога най-голямото извън Йерусалим – както и с домовете, имуществото и паметта на хората. Много от тези неща са преминали в частни ръце, в държавни институции.

Иронично е, че Националният театър на Северна Гърция – на чиято сцена се играе представлението – е основан по време на германската окупация, точно когато евреите са депортирани в Аушвиц. Именно затова спектакълът се нарича „96%“ – от 50 000 евреи, живели в Солун, 48 000 са загинали. Само 4% са се върнали, а повечето от тях – са напуснали отново. Днес общността наброява едва около 1 000 души, а преди 110 години броят е бил почти 200 000. Така действа историята – забравяме къде се намираме, кой е живял тук преди нас. Затова представлението съчетава лични разкази, историческа наратива и сценично размишление. Това е смес между документален театър и lecture-performance, без да се превръща в лекция.

Между 2015 и 2019 г. сте част от артистичното ръководство на Експерименталната сцена в Националния театър на Гърция в Атина. Какви бяха основните Ви цели по това време и как този опит оформи разбирането Ви за ролята на документалния и социално ангажирания театър в институционален контекст?

О, това е много добър въпрос. Между 2015 и 2019 г. с моя приятел и колега Анестис Азас бяхме артистични ръководители на Експерименталната сцена към Националния театър на Гърция в Атина. Поканата дойде изненадващо от тогавашния артистичен директор, който ни попита дали искаме да поемем една от сцените. Съгласихме се, въпреки че и двамата работехме активно в Германия по това време.

Аз съм роден в Германия, а Анестис е учил там, така че бяхме свикнали с номадския живот на свободни артисти — едно представление в Берлин, друго в Мюнхен, трето в някой друг град. Интензивно, но изморително. По това време усетих нужда да се върна в Гърция — и професионално, и лично. Липсваше ми да правя театър на родния си език, в собствения си контекст. Това съвпадна с разгара на финансовата криза в Гърция. Не знам дали и България е имала „честта“ да бъде посетена от Международния валутен фонд и да премине през меморандуми за икономическо „спасяване“, но при нас това се случи. Един от резултатите — с пълното съдействие на гръцките правителства тогава — беше пълното премахване на държавните субсидии за свободната театрална сцена. Говорим за съвсем малка сума — около 2 до 2,5 милиона евро годишно за 20–30 театъра. Нищожна стойност. Но и това спря. Мисля, че беше около 2010–2011 г. Това означаваше, че в цялата страна вече не можеш да получиш субсидия от Министерството на културата.

Изведнъж единствената сигурна възможност за работа в театъра беше чрез национални институции като Националния театър, частни организации като „Стеки“ (Onassis Foundation), или сезонни фестивали като Атинския фестивал.

Малка, но важна скоба: този контекст обяснява защо артистичната общност реагира остро срещу назначаването на Ян Фабър за артистичен директор на Атинския фестивал. Планът му беше през първата година да включи само фламандски артисти, на втората — до 20% гръцко съдържание, и може би едва на третата — 40%. Това се възприе като артистичен колониализъм. Ние нямахме подкрепа, нямахме пари, а сега дори фестивалът ни ни се отнема. Затова, когато поехме Експерименталната сцена, си казахме: не всеки в Гърция иска или може да прави документален театър — и това е напълно нормално. Целта ни не беше да наложим нашия стил, а да дадем подслон на артисти, чиито гласове смятаме за важни. Те можеха да бъдат напълно различни от нас — и помежду си.
Подходът ни беше да дадем видимост и пространство за различни и млади творци, които често бяха пренебрегвани от институциите. През всичките тези 4 години и половина аз лично не режисирах нито едно представление, за което сега донякъде съжалявам. Но такава беше ролята ни — не творци, а куратори и подкрепящи. Целта беше да подкрепим една жива, многообразна театрална сцена в Гърция в момент на дълбока криза.

Имате ли очаквания или притеснения как българската публика ще приеме тази история в спектакъла „96%“ – особено като се има предвид, че Холокостът в България също има сложни пластове на памет и забрава?

Да, мисля, че ще бъде интересно да видим как българската публика ще приеме спектакъла. Но не се притеснявам. Имам доверие в театралната публика — тя обикновено е отворена, любопитна и склонна да размишлява или дори да преосмисли гледната си точка. Не се страхувам, че реакцията ще бъде негативна. В постановката в никакъв случай не говорим лошо за българския народ. Ако изобщо има критика, тя е насочена най-вече към християнското население на Солун и неговата роля по време на Холокоста.

Двете-три препратки към България — а може би са и малко повече — изобщо не са обвинителни. По-скоро са с хумористичен оттенък и свързани с един любопитен исторически факт: създаването на Националния театър на Северна Гърция. Според някои източници това се е случило от страх, че България ще си сътрудничи с нацистите и ще открие филиал на Софийската опера и театър в Солун. Така че тогавашното гръцко християнско ръководство е казало: „Ние нямаме дори национален театър! Как така ще имаме български театър тук?“ И с бързи темпове е основан театърът. Парадоксално, именно този театър — същият, който поръча тази постановка — е изиграл роля и в преразпределението на еврейската собственост след войната. Повече няма да разкривам — ще го видите по време на спектакъла. Представено е по-скоро като изненада. Затова отново казвам — имам доверие в публиката и вярвам, че ще се отнесе към това с разбиране и откритост.

Интервюто е публикувано в портал Култура, официален медиен партньор на Световен театър в София и #СцениБезГраници