„96%“ е директен, пряк и достъпен начин да се говори за изключително важни неща, за такива които тепърва ще мислим и помним по нов начин…

„Може би най-хубавото за мен беше, че по много топъл, много човешки и интимен начин бе интерпретиран поставеният проблем. В началото актьорите заявиха, че тази театрална лекция ще се опита да разясни една историческа забрава, да възстанови една историческа истина, но в хода на спектакъла се оказа, че авторите на представлението се интересуват повече от днешното човешко преживяване. По настоящем хората в Солун не подозират и не знаят за това огромно преселване и унищожаване на еврейската общност там, която е сред най-големите на Балканския полуостров. Много ми хареса и тази деликатност, с която са подходили авторите. Особено ме впечатли финалът, който беше изненадващ с разказа на един от родствениците – бабата на актрисата. Тя разказа историята на своето семейство, как се е влюбила в съпруга си, когато е била младо момиче и това беше много красива поанта без назидания, която докосна публиката и доказа, че вероятно любовта е спасителният път. Когато гледаш спектакъла забравяш, че това е документален театър, на преден план излиза тихото и смирено отношение на актьорите към тази историческа действителност. „96 %“ изключително ми хареса!“

Проф. д-р Венета Дойчева, театровед

„Постановката „96%“ бе много интересно преживяване. Това е друг тип театър — ако изобщо можем да го наречем театър. По-скоро представлява форма на споделяне на информация и рефлексия, до която обикновено много хора нямат достъп. Недостатък е, че понеже информацията се представя много бързо, по-голямата част от вниманието на зрителя отива в превода, ако не говори професионално гръцки. Според мен спектакълът улавя простите човешки емоции. Конкретни, малки лични истории, които карат човек да се замисли — за това, че винаги е имало емигрантство; за колко хора са дали живота си; за колко са се борили, за да те има теб; и колко е важно да се помни и да се продължи напред.

Много силно качество на спектакъла е, че артистите се опитват да не заемат страна. Те представят информацията, за да се знае и да се помни, но оставят на всеки свободата сам да заеме позиция, ако пожелае. Това създава усещане за баланс — светът не е черен или бял, ситуациите са много по-сложни и много по-комплексни. Прекрасно е, че платформата Световен театър – София е поканил този спектакъл.“

Елена Панайотова , режисьор и преподавател

Представлението ми въздейства много силно. Дори и в момента още съм под въздействието на всичко това, което се случи в рамките на само един час. Възхитиха ме пластовете на представлението – освен изкараната историческа линия, но и преплетените личните истории на участниците. Откривам нещо много ценно в това предложение за документален театър – с ясно изразена, лична и разголваща гледна точка. Силно ме докосна и темата за чужденеца, която преминава през цялото представление. Какво е да си чужденец? Как се определя в днешно време този образ? Представлението поставя актуални въпроси, особено на фона на съвременните събития. Моментът, в който се преобърне някакъв политически режим, и ти се озовеш чужденец в своята собствена държава или си принуден да емигрираш – какво се случва тогава?

Ива Свещарова, изпълнител и хореограф

„За пореден път още едно доказателство колко близка ни е историята и колко близко минало имаме с нашите южни съседи. Това е много полезен спектакъл, който би трябвало да ни научи да се обръща повече внимание на документалния театър, защото това е един от начините наистина да си припомним националната ни идентичност.  Това е един проблем, една тема, която в момента е много актуална и ние си мислим, че ще го постигнем без някакви външни инструменти, а всъщност пропускаме възможността да обърнем внимание на наистина смислените неща, които остават следа –  които са днес!

Самото заключение на спектакъла – този телефонен разговор – ни показва как всъщност театърът може не само да разказва история, не само да ни припомни нещо, а може и да промени и да ни научи, че наистина трябва да обръщаме значение на историята. “

Севар Иванов, актьор

„Документалният театър има различни лица и понякога разказва истории, които хората, както в случая, обитаващи един град като Солун, мислят, че познават, живеейки в него. Всъщност под него са скрити едни зловещи тайни, които се оказва, че не са познати на голяма част от населението. Това е валидно за всички нас, тъй като до голяма степен в съвремието сме скъсали с предаването на тези истории, които по някакъв начин създават традиция и нашия исторически контекст, в който живеем. Включително това е валидно за България и според мен има много неразказани истории и в нашата страна. В случая говорим за това – ние много се хвалим със спасяването на евреите, но знаем, че има и една част, която не е спасена. Има много заровени кучета и в нашата история и приемам това представление като пример, чрез който сценичното изкуство може да възстанови тези истории и така да възстанови голяма част от историческата тъкан, която е била изгубена и това, което ни прави общество.“

Мирослав Христов, културен отдел Гьоте институт-София, поет и драматург

„Гледах едно много емоционално представление, в духа на немския постдраматичен театър. То въздейства дълбоко, без да прибягва до външна емоционалност – без плач или вик. Ангажира публиката емоционално заради прекрасната драматургия изградена в него. Представлението умело открива връзката между театралността и реални събития, случили се в Северна Гърция по време на Втората световна война. „

Вили Прагер, хореограф и изпълнител

„Представлението много, много ми хареса! Хареса ми документалният подход. Обичам документален театър, но рядко имам възможност да гледам такъв на живо. Много ми хареса тази естественост, подход, лекота, през която се навлиза в тази травматична тема. Голяма тема, свързана с нещо конкретно, но и отваряща много въпроси. И ми се струва, че тази връзка, която може да прави българският зрител е съвсем директна, изобщо как мислим травматичното си минало, как говорим за него и как мълчим. Много ми хареса този образ с обречеността на Тива заради това, че не помни миналото си. Препратките, които се правеха към литературата и историята бяха много впечатляващи. Но най-много ме впечатли този изключително естествен подход, който по много лек начин те приканя да влезеш във историите и това, което се разкрива чрез постановката. Благодаря, че имах тази възможност да видя това представление тук. Много ми е нужен такъв тип театър, защото той е много директен, по много пряк и достъпен начин говори за изключително важни неща, за които е нужно да говорим и мислим.

Радослав Чичев, поет и журналист

„96%“ Е  театър във всеки смисъл на думата документален. Повечето от представените факти надявам се няма да са нови за зрителите. Впечатляващо обаче беше как представлението носеше силно „немско“ усещане, вероятно повлияно от факта, че режисьорът и инициатор на проекта е роден и е живял дълго време в Германия.

Особено интересен момент за мен настъпи след изложението на фактите и представянето на задълбочените проучвания. Тогава се разви спор между актрисата и режисьора, относно това дали трябва да се споменават конкретни имена. Това постави важен въпрос – доколко следващите поколения носят вина за действията на предците си?

Още един детайл силно ме впечатли – фактът, че пред Националния театър на Северна Гърция в Солун някои от мраморните плочи, по които всички сме стъпвали, са взети от еврейски гробища. Това беше ново и дълбоко разтърсващо откритие за мен. “

Галина Борисова, хореограф и изпълнител