Обитаваме време на безусловна културологична пропускливост. На всеядност. Нашите вътрешни депа се разрастват от една трудно установима маса: търбух, вместил всякакви примеси, асоциации и препратки. Театралното поле се разгръща до необхватност, чийто интензитет обособява влияние от строгата класичност до щампите на поп-арта. Едното оправдава другото – и обратно. Но зрителят на новите сценични форми е ангажиран да наблюдава по друг начин, да въвлича сам себе си в сценичната игра.

Това може да се отнесе към замисъла на спектакъла „Много шум за нищо” на испанския артист и танцьор Давид Еспиноса. Шекспир дори само в заглавието вече повлича предубеждения в очакванията, ревност, породена от носталгия по вече привнесеното в паметта. Но Еспиноса учудва с ненатрапчиво чувство за хумор: без патетика или излишна самонадеяност той поднася Шекспир „наготово”. Сбит, сякаш отдавна изконсумиран, днес той може само илюстративно да отбележи собственият ни, скован от невъзможност за сбъдване вътрешен изблик. Ние сме клишета на самите себе си.

Израснал като едно дете в семейство на работници с взор много далеч от изкуството, Давид Еспиноса отрано се осланя на въображението си. Днес това любопитство и вътрешна свобода, които Еспиноса заявява, със сигурност обособяват още нещо: задължителния за артиста импулс към провокация. В нашия случай това одързостяване намесва Уилям Шекспир в 50-минутен авторски пърформанс на светлосенки.  Еспиноса е човекът по суитшърт, DJ и сценичен работник едновременно. Неговата задача е единствено да насочва многоцветното си фенерче, да осветява играчките си, като самият той остава в сянка. А между всичко това: 3 откъса от 3 пиеси на Шекспир.

В „Много шум за нищо” няма актьори. Няма драматургична конструкция. Тези липси обаче не възпрепятстват театралната идея. Напротив.  Долавя се дори известна лекота, доброта. Детето в Еспиноса не се страхува, а това вече само по себе си е предпоставка да продължим да го следваме.

Това е пърформанс, уж направен по всички пиеси на Шекспир, като единствено тази, която остава встрани, стои в заглавието. „Героите” са играчки: оловни войничета, рицари на фона на средновековни замъци, силиконести лейдита, динозаври, скелети, струпани безразборно върху постамент. Музейна витрина, която ни отделя от нас самите. Затова нека внимателно да изострим концентрацията си в детайла. В жеста. Да огледаме пластмасовите фигурки с уговорката, че те не заместват актьорите в спектакъла на Еспиноса, а нагледно препращат към собствената ни универсалност. Персонажите от текстовете на Шекспир са представени като наши клишета – по наша вина, а не като образи за актуално самопознание.

Еспиноса споделя, че замисълът му за „Много шум за нищо” се отключва в магазинчето за сувенири в Шекспировия театър „Глобус” в Лондон. Там той попада на декоративна книжка, в която са представени едновременно всички пиеси на Шекспир. „Наведнъж… като в готварска рецепта”, по думите на Еспиноса.

Смален до стока за масова употреба, до експонат на витрина, туристически трофей или значка, с която да маскираш своята културна безпомощност, за много от нас Шекспир е един от общовалидните образи, чрез който търсим легитимност за съществуването си. Всеядно придобиващи сувенирите на културната си обвивка, ние сме част от онзи реквизит, в който пластмасата замества историята.

Сценичният експеримент „Много шум за нищо” на Давид Еспиноса очертава контурите на този процес. Освен ако не предпочетем просто да наблюдаваме как едно самотно дете си играе със сенките в стаята си, докато възрастните спят и всичко е позволено.

                 Текст: Рада Езекиева