Не помня кога започна, стана бързо, засмука ме спокойствието, органичността, липсата на помпозност и ярко начало. Хипноза. Стратегията на спектакъла сякаш беше такава. Беше ни „споделено” нещо, което на всички ни беше много познато. ДИСТАНЦИЯ – спектакъл на Луис Марафа и Антонио Кабрита, в който се видях и сякаш всички останали в залата също. Така акустично, с такава графична експресивност беше очертана тая неспособност да се изразяваме спонтанно, да си признаем взаимната зависимост едни от други и да се оставим на простото, искрено общуване. Гледайки спектакъла видях онази откъснатост на човека от природата, опакована в красиви дрехи и зазидана в блокове, видях дистанцията на човека от самия себе си и се уплаших. Спектакълът беше жив, акустичен, напоен, интимен, изграден от фрагменти подредени в ясна конструкция. Движенията – чисти, умерени, флуидни. Импровизацията – брилянтна. Не ме взриви. Замисли ме. Припомни ми.