Отзиви на Радослав Механджийски и Иван Бърнев за „Хаканаи“, който гледахме на 4-ти юни в Театър „Азарян“, НДК.

Радослав Механджийски,
Платформа за съвременно изкуство и култура “Art and Culture Today”www.ARTandCulture.Today

Танцовият спектакъл е сред най-разпознаваемите проекти от семейството на дигиталната сценография, придобил висока популярност още със създаването си преди няколко години. За нас беше особено любопитно дали този му профил ще оправдае очакванията, дали създателите му достигат до съзвучност, убеждаваща зрителя в „искреното” използване на технологичните решения, дали, цялостно, преживяването наистина ще се окаже атрактивно, без това да е за сметка на неговата дълбочина?

За наше удоволствие, усещането ни след неусетно изминалите четиресет минути беше за премереност, баланс, обмисленост, стремеж към яснота, приятна за въображението художествена медидативност. Спектакълът не се опитва да грабне вниманието с технологична свръх-динамика, а по-скоро с разгърнал се в няколко етапа разказ, който, в по-абстрактен план, олицетворява смисъла на думата „хаканаи” – от японски, назоваване на нетрайното и крехкото, временното и отминаващото. В този разказ човекът и дигиталната среда осъществяваха диалог, дигиталното не репрезентираше само себе си, то присъстваше като метафорична среда, изменяща своята логическа повествователност. Ако в началото танцьорката изглеждаше уловена в клопка, от която търси изход, малко след като я надмогна, тя попадна в друго, непознато, неприветливо и някак плашещо пространство, с което се бореше, сякаш за да възвърне вътрешния си мир. По късно тя, изглежда, откри език за общуване с тази среда и чрез него наново изгради хармония около себе си.

Самата тъкан на спектакъла разкриваше отделните етапи много плавно, което допринасяше за неговия психологизъм. Въпреки аудио-визуалната пленителност на обгърнатия от ритмични светлини, формени и безформени внушения куб, имахме достатъчно време за съзерцание и размисъл. На моменти уверено възприемахме дигиталния екстериор като репрезентация на психологическия интериор на главната героиня. Своевременната интерактивност между нейните движения и дигиталния пейзаж внушаваха активен диалог. Хореографията не се запомня с „крещяща експлозивност”, а по-скоро с желанието си да бъде метафорична, да говори на зрителя – тя беше изразно средство, вълнуващо се от хармонията на разказа повече, отколкото от самата себе си.

Спектакълът беше атрактивен, защото не се мъчеше да бъде такъв – той се оказа, преди всичко, консистентен, вътрешно обоснован, а концепцията на създателите бе естетсвената му плът. След края му публиката имаше възможността да влезе в куба и за няколко минути лично да се наслади на технологичната среда и това се оказа един отличен край на събитие, оставило у нас не само позитивни впчатления, но и достатъчно теми за размисъл относно смисленото интегриране на технологията в съвременни художествени проекти от всякакво естество.

Иван Бърнев, актьор

Не бях подготвен за такава изненада. Чувствах се чудесно по време на спектакъла и успях да се пренеса на друго място. По изключително премерен начин са използвани и съчетани технологиите с живото изкуство. Смятам, че използването на технологиите в театъра е с неограничени възможности. Впечатлен съм от нещата, който се представят на Световен театър в София и се надявам да продължават да се показват такива страшно любопитни и интересни спектакли.