„Тартюф”, който видяхме в програмата на „Световен театър в София” безспорно ни показа мощната сила на класиката да звучи съвременно. Режисьорът Иво Ван Хове се спира върху този обрасъл с интерпретации текст на Жан Батист Поклен – дьо Молиер за да ни представи изумително актуален прочит. Той екстраполира първоначалната версия от 1664 година директно в наши дни. А на финала добавя и една изненада от себе си, както споделя в интервюто преди филма.
В интерпретацията на Иво Ван Хове е разкрит трагичния и неизбежен разпад на семейството, като особено е акцентирано върху междупоколенческия конфликт баща – син, съответно Оргон и Дамис, както и в еротично представената връзка на Елвира (съпругата на Оргон) с новопристигналия Тартюф.

Лекотата на комедията и сатиричния смях, които сме свикнали да виждаме в режисьорските интерпретации на нашата сцена са заменени с силно социален и драматичен прочит. Този напрегнат драматизъм ескалира постепенно, но много динамично и избухва в момента, когато Оргон завещава на Тартюф цялото имущество и богатство на семейството. В този първи неензуриран вариант, за разлика от познатата ни редактирана версия на текста, Тартюф се появявява още в началото като скитник/монах. След сюрреалистично красивата сцена с ритуалното му измиване, в което участва цялото семейство, той се облича в нова идентичност, различна в очите на всеки от останалите герои и катализира действието.
Пространството на личните конфликти е оформено като тепих за бойно изкуство, където персонажите влизат след съответни ритуални действия и се опитват да спазват правилата на феърплей, борейки се докрай в защита на своите възгледи и идентичности. В края на спектакъла този тепих е изрязан буквално – акт, който се случва пред очите на зрителите. Кризата, която семейството наситено и драматично преживява, повлича криза на идентичностите и разпад на старите, установени структури и наративи. Идва краят на една епоха, но играта се рестартира с нови правила и започва наново, както подсказва финалната сцена.

Зорница Каменова, театровед