Режисьорът на моноспектакъла „Дневникът на един луд“ е Виктор Бодо – носител на Европейската театрална награда „Нови театрални реалности“ 2016. Представлението бе акцент на тазгодишната програма на Световен театър в София. Без да подценявам останалите събития, унгарският спектакъл бе най-очакваното от тях и несъмнено най-вълнуващото.

Освен че свръхдетайлно и плашещо достоверно успява да влезе под кожата на титулярния съветник Попришчин от повестта на Гогол „Дневникът на един луд“, Керестеш е и художник на очарователната с кривотата си сценография. Компетентностите му далеч не се изчерпват САМО с изброените – музикалната среда на сцената също е поверена нему – той я създава собственоръчно и собственогласно тук-и-сега, с помощта на дигитален миксер, на който записва, наслагва и миксира всестранни звуци.

Що се отнася до актьорското превъплъщение: Аксентий Иванович Попришчин постоянно човърка нещо, постоянно размества и преподрежда, мете с малката си метличка, изменя дреболии в стаята, без, разбираемо, да настъпи особена промяна – измененията не могат нито да направят стаята по-малко тясна и деформирана, нито да успокоят изтерзаното съзнание на клетия чиновник. Трескавото състояние, от своя страна, е четимо през много жестове – постоянно стиснати в юмрук длани; ръце, които сякаш не знаят къде да се дянат; леко изгърбена и приведена поза, като че ли някой е седнал на раменете на Попришчин и упражнява лек натиск над главата му. Така изглежда смазаният от обществото титулярен съветник, чиято основна работа се състои в това да подостря пера. Той обаче за всеобщо учудване таи най-възвишени любовни чувства, привични на поетите и артистите.

Нещата, които не успява да изкаже в ступора, застанал пред прелестната дъщеря на Негово преосвещенство директора, изважда от себе си чрез музиката. Ето как неизразимото става изразимо, ние го виждаме, но преди всичко го чуваме. Музиката е огромен подарък, идващ като бонус към пълнокръвното актьорско присъствие. Попришчин сякаш се самоуспокоява с нея. Там има потъване, самозабравяне и афект; освобождаване, изхвърляне от тялото на всичко излишно натежало, натрупано, наслоено – както искаш го наречи… Широкият актьорски диапазон на Тамаш Керестеш още веднъж се разтваря пред нас в разиграването на цяла „трагедия“ (театър в театъра), която пресъздава – той поема и женския, и мъжкия образ, като постига комичен ефект, обработвайки гласа си по дигитален път.

Театралната условност е в разгара си – всеки предмет надскача утилитарната си функция с поне по още една: обувката става куче, матракът – наметало, пердето – последователно кралска роба и усмирителна риза; приборите в един момент се закачат на стената и стават часовник, преди да се превърнат в кралска корона от вилици, която повече напомня трънен венец… Буквалното преобръщане на къщата, която се трансформира в лудница, прави от една врата легло и от един дъсчен под – стена на решетки. Новосъздадената килия ще приюти безвъзвратно преминалия „от другата страна“ Попришчин. Непосредствено след преобръщането се бележи моментът, в който от залата започват да се чуват възторжени  възклицания на хора, чувстващи се авторитетна публика на един театрален елит.

Емилия Тончева, студентка по театрознание и театрален мениджмънт в НАТФИЗ