Освен две представления в рамките на „Световен театър в София“ на представлението „В очакване на Годо„, в София се проведоха и два публични разговора, свързани със спектакъла.

Първият, осъществил се на 06 юни в Гьоте-институт, бе предварителна среща (по скайп) с режисьора Иван Пантелеев и актьора Самуел Финци. Водещ на срещата беше философът и журналист Тони Николов.

Втората дискусия (на 16 юни в Гьоте-институт, с водещ театроведът д-р Асен Терзиев) се случи буквално между двете представления на гостуващия спектакъл. В нея участва целият екип на „В очакване на Годо“: режисьорът Иван Пантелеев, актьорите Самуел Финци, Волфрам Кох, Андреас Дьолер и Кристиан Грасхоф, сценографът Марк Ламерт и драматургът Клаус Цезар.

Ако сте ги пропуснали на живо, ние ви предлагаме възможността да прочете основни части от двата интересни разговора.

Тони Николов: Какъв Годо ще видим и каква е тази интерпретация на Бекет? Знам, че това е един проект на Димитър Гочев и ми се иска да започнем с това представяне, с няколко думи за Димитър Гочев.

Иван Пантелеев: Ние започнахме работа без хоризонт на очаквания. Има една много хубава бележка на Бекет към текста на „В очакване на Годо“, която на мен най-много ми помогна по време на работата. В бележката става дума за това, че в пиесата не става дума за Годо, а става дума за чакането. Основното, с което се занимавахме по време на репетиция, беше да чакаме да се случи това, което искаме да се случи. Това е действително проект, който беше в листа с желания на Митко. Оттам нататък е работа и работа. Театърът се случва винаги тук и сега. Така че работата е свършена от хората, които бяха на сцената и хората, които седяха долу.

Тони Николов: За да завършим с Митко Гочев, вярно ли е, че сте получили една бележка от Алмут Цилхер, на която пише „Това нещо трябва да има белези и отворени рани.“

Иван Пантелеев: Митко не беше човек, който си водеше особено много бележки. В този смисъл, не остави голямо наследство от бележки, но остави енергия и пространство. Бележката беше (ще се опитам да цитирам по памет): „Работата трябва да остане незавършена, раните трябва да са видими.“ Бележката може да се отнесе към всяко представление на Митко.

Самуел Финци: Едно допълнение. Митко искаше да направи цял сезон „Бекет“ първо „Краят на играта“, след това „В очакване на Годо“.

Тони Николов: И сега към замисъла на Иван Пантелеев, ако трябва да обобщим Годо, навремето още един от първите му критици казва, че всъщност имаме двама души, един път и едно дърво. Една максимално изчистена театрална притча. Накъде поехте вие?

Иван Пантелеев: Не знам откъде цитирахте тази бележка, но има четири души. Става дума за два модела. Моделът Естрагон – Владимир и Поцо – Лъки. Езиково два много раздалечени един от друг модела, но всеки един от тях представлява, разбира се, и един: в исторически, в икономически и политически план. Това са двата възможни модела на съвместно съществуване. В този смисъл „В очакване на Годо“ е един силно политически текст.

Тони Николов: Това ли беше вашият прочит, защото четох в рецензиите в немската преса, че Самуел Финци и Волфрам Кох са само двама тъжни клоуни и че има една пределна изчистеност на действието и на постановката?

Иван Пантелеев: Това по-скоро е естетически параметър на работа. Изчистеността, разбира се,  тя е зададена от съдържанието и спомага много за концентрацията. Основната работа по време на репетиция е постепенно да се разделим с всичко, което е излишно.

Енцио Ветцел: Един въпрос от мен свързан с популярността на това произведение тук в България. Ние сме изучавали пиесата в Германия края на 60-те, началото на 70-те години. Това беше първият пример за абсурден театър, с който се сблъскахме и ни даде изключително голямо пространство и възможност за мислене и свобода, което до тогава не се беше случвало. Но мен лично ме интересува защо тази пиеса е толкова популярна в България. Г-н Финци, моля да ме извините за думите ми, но съм се срещал с хора, които казват – „Да, аз с удоволствие ще дойда да гледам, не знам кои ще бъдат изпълнителите, но ще дойда да видя постановката“. Защо според Вас е толкова популярна?

Самуел Финци: Вие споменахте, че това е един от първите абсурдни текстове за театър. Но самият Бекет има голям проблем с това определение, че той е написал абсурдна пиеса. Това е едно определение измислено от историците и от критиците на театъра. Ако човек прочете пиесата, вижда, че в нея няма нищо абсурдно. Тя е един наниз от много конкретни ситуации. Тя е един логично построен текст. Няма нищо излишно. Предполагам, че българските зрители ще могат да отговорят по-точно. За мен лично това е текст на столетието – има малко такива текстове, не само в театъра, а в цялата литература и този е един от тях, както например „Персите“ на Есхил, както е една или друга шекспирова пиеса, не всички.

В края на пиесата Естрагон пита Владимир какво ще се случи, ако зарежем Годо. И тогава Владимир повтаря: „Ако го зарежем, ако го зарежем, той ще ни накаже.“ Това, освен всичко е и метафора за загубата, за това каква опасност ни очаква, ако загубим утопиите копнежите си.

Тони Николов: Но най-общо казано това е една изгубена идентичност?

Самуел Финци: Кой си губи идентичността?

Тони Николов: Всичките герои. Те не знаят накъде отиват, не знаят кои са.

Иван Пантелеев: Най-късно на десета страница от стоте се разбира и вече е ясно, че Годо няма да дойде. Това, че продължават да го чакат – това е идентичност.

Тони Николов: А пътят какво е тогава? Цел?

Иван Пантелеев: Пътят е място, не е цел. Те не се движат по този път. Това е един от най-утопичните изрази на човек – финалът на пиесата – „Тръгваме ли? Тръгваме. (Двамата не се помръдват.)“  Това е хайку на човешката утопия в две изречения и една ремарка. Ще се върна към въпроса на г-н Ветцел – „Защо тази пиеса е много важна за българите?“ С развитието на обществото абсурдността нараства все повече и повече. Тя нараства в исторически, икономически и политически план и от това, абсурдността на текста изчезва все повече и повече. Но днес за мен няма нито едно място в текста където бих казал – „това е абсурд“. По време на работа не си спомням за нито един момент, в който сме спрели и сме си казали така. По някакъв начин пиесата разказва настоящето, в което живеем днес.

Самуел Финци: Имахме малко проблеми с естетиката, написана от самия Бекет, в неговите ремарки. Той пише много подробни ремарки – кой как е облечен, къде отива, какво прави, паузи. Общо взето по време на работа разбрахме, че самият той е писал в крачка, по време на репетиции, защото има описание на актьорски действия, които няма как да измислиш преди това. Той е гледал актьорите на първите репетиции и е дописвал, а после е фиксирал импровизации. Има една цяла страница и половина, в която става дума за смяната на шапките.

Тони Николов: Бихте ли казали няколко думи да кажете за сценографията на Марк Ламерт. Гледахме много снимки – тази особена фуния, като че ли всичко е в някакъв долен свят. Това ли е усещането? Каква е целта?

Иван Пантелеев: Има една много конкретна отправна точка в сценографията на Марк Ламерт и това е картичка, изпратена до Бекет от Октоберфест, Мюнхен. Върху картичката има изображение на трап, който се върти, хората се забавляват, но падат вътре от центробежната сила. По някакъв начин на Марк това му е допаднало. То е усещане, което идва от текста. От една страна сме пренебрегнали много от ремарките, които се отнасят до реквизит и костюм. От друга страна през цялото време сме чели много внимателно текста. Не сме се опитвали да го подобряваме и да се правим на по-големи от него. Това се оказа предимство, защото сме се отнасяли с известна скромност спрямо текста и може би скромността идва от респект и уважение, но не е от този тип респект и уважение, където човек седи пред едно произведение на изкуството и тъпче на място, а сме се държали автономно, защото текстът го изисква.

Въпрос от публиката: Г-н Финци, какъв е вашият Владимир?

Самуел Финци – Не знам. Как да Ви кажа? Какъв е Владимир? Владимир има един приятел, който се казва Естрагон. Среща още двама души. Единият се казва Поцо, другият се казва Лъки. Няма мустаци, брада в момента има. Има костюм, който му е малко голям. Има обувки. Риза, от която е останала само една якичка и вратовръзка. Понякога косите са му по-дълги, понякога по-къси. Понякога е в добро настроение, понякога е не е. Понякога си играе, понякога не му се играе. Понякога се чувства самотен, понякога много ведър. Понякога е гладен. Спи му се, после не му спи. Не му се седи сам и се надява, че нещо ще се случи и докато се надява, се омайва.

Иван Пантелеев (за актьорския състав) – Волфрам Кох, познат на българската публика от гастролите на „Перси“ и „Битката на негъра и кучетата“. Другите двама актьори са Кристиан Грасхоф – известен немски актьор. Андреас Дьолер, също известен немски актьор, много темпераментен, емоционален и фин в изказа си актьор, с изключителна физическа култура. В нашия вариант, аз реших момчето, което идва два пъти в текста да бъде игран от същия актьор, който играе Лъки. Мога да кажа, че е един изключително добър актьорски състав, повече от добър – уникален. В този смисъл имах привилегията да работя с тях. Другото, което за мен е много важно и много ме радва е, че това е първият и единствен случай, в който актьорите „номинират“ кой да постави пиесата и мен ме избраха. Веднага след смъртта на Митко, едно от първите неща, които ми каза Санчо по телефона е, че трябва да направим тази пиеса.

Въпрос: Какви са реакциите на публиката?

Иван Пантелеев: Публиката реагира на съдържание и форма. Понякога съдържанието е това, което ги държи внимателни или напрегнати, а в други случай е формата, която променя съдържанието, тоест променя смисъла на текста, и това ги забавлява. По отношение на публиката, ние сме малко разглезени, защото ни се радват и ни обичат и ни го показват. Но пък от друга страна си казвам: щом го правят, значи сме го заслужили.

Пазили сме се от политическият смисъл, защото той  смалява текста, придава му функции, които не са много типични за него и не са в цвета му. Това е текст, който задава повече въпроси, отколкото дава отговори и сме се придържали към този принцип на мислене.

*Втората част можете да прочетете тук.

Разговорът е транскрибиран от Рада Езекиева и Теодора Захариева