Модератор: д-р Асен Терзиев, театровед

Място: Гьоте-институт, България

Дата: 16 юни 2016

Асен Терзиев: Вчера беше първото представление на „В очакване на Годо”, чието гостуване е част от десетото издание на „Световен театър в София” – в партньорство с Гьоте-институт и тяхната програма „Театрални пространства”. Бих искал да им благодаря за това, че са наши любезни домакини в осъществяването  на тази среща днес между участниците в спектакъла и българската публика.

Нека най-напред да представя всички гости, които са тук: г-н Марк Ламерт, сценограф на продукцията; г-н Клаус Цезар, драматург на Дойчес театър; Иван Пантелеев (режисьор на спектакъла) и актьорите Самуел Финци, Волфрам Кох, Андреас Дьолер и Кристиан Грасхоф. Първо, бих искал да се обърна към режисьора Иван Пантелеев. Разкажете ни предисторията на „В очакване на Годо”: каква беше връзката и продължението с Димитър Гочев?

Иван Пантелеев: Връзката е много дълга, тя свързва всички участници в проекта: 25-30 години, в зависимост от това кой кога е срещнал Митко Гочев. За мен това бе през 1993 г. и оттогава ни свързва дълго приятелство и съвместна работа.

Що се отнася до биографията на „В очакване на Годо”, Митко имаше план да направи един сезон с текстове на Бекет, като първо трябваше да бъде „Краят на играта”, след това „В очакване на Годо”. По-нататък плановете не бяха толкова конкретни, но имаше идея за продължение. До реализация не се стигна поради заболяването на Митко. Сигурно повечето от вас са гледали филма, който направих за него преди 7 години. В началото има дълъг епизод, може би най-същественият, в който Митко говори за начина си на работа: че няма доверие на концепции, нито на предварителното знание в правенето на театър. В този смисъл, като изключим някои разговори на Митко с Марк Ламерт, нямаше наследство. Единственото наследство е времето, което сме прекарали заедно, съвместната ни работа и приятелство.

Митко не беше човек, който пишеше концепции за представление. Напротив – дори се отнасяше по-скоро с недоверие към това. Така че бях олекотен от отговорността да направя нещо, което той е искал да направи. Такава отговорност, слава Богу, не трябваше да поема нито пред театъра, нито пред актьорите, нито към Митко. Продължението е биографично свързано с всеки един от нас. Продължение в смисъла на четене на бележки от друг човек и опит тези бележки да се поставят в представление. В театъра не е възможно да се направи това. Идеята един артист да работи в името на друг артист е липса на идея.

Асен Терзиев: Г-н Ламерт, бихте ли разказали как дойде идеята за визуалния образ?

Марк Ламерт (сценограф): При Митко Гочев имаше принципно разделение между поезия и архитектура. Моето участие беше по-скоро в областта на архитектурата, но със сигурност двамата с Митко успяхме да изградим много продуктивно партньорство помежду си, което започна преди около 10 години.

Асен Терзиев: Един по-общ въпрос към актьорите: кой беше вашият ключ към „В очакване на Годо”? 

Самуел Финци (актьор): Няма ключ. Както Иван каза, а и Марк също, това е лично предложение на всичко, което ни е свързвало с Митко при работата и в живота. При нас това се смесваше и продължава да се смесва. Не сме свикнали да работим с такава терминология като „ключ към определена фигура”. Не говорим никога за „фигури”. Никога не сме се замисляли за тези неща в работата си с Митко Гочев. Това, което ни е занимавало винаги, е какво разказваме. И то без да се опитваме да го опишем. Има нещо по-високо, една по-обща метафора, в която всички ние се мъчим заедно. Митко говореше често с такива метафори, които никой от нас не разбираше, или обратно, всички се правехме, че разбираме, а после се оказваше, че всеки нещо друго е разбрал. Иван пък е друг човек, внимава за други неща. Но, ако мога да кажа така, играта е ключът: играта с всичко, със себе си, със света, с текста.

Волфрам Кох (актьор): Нямам какво да добавя. Бих искал само да отбележа нещо, което ние всички установяваме: все още притежаваме енергията, която беше наше наследство. Димитър Гочев беше човек, който непрестанно раздаваше от енергията си, сега ние черпим от нея. Докато работихме по „В очакване на Годо”, усещахме винаги присъствието му някъде около нас.

Андреас Дьолер (актьор): На мен не ми остава какво да кажа. Нямам какво да кажа.

Кристиян Грасхоф (актьор): Уникалното в това представление е, че един българин в Германия прави такъв театър, така както Митко го правеше. Някои неща просто не могат да се обяснят, те се случват. Това е и едно от достойнствата на спектакъла – как едни хора се разбират, общуват помежду си, играят. С това аз мога да обобщя и да представя, както играта, така и посланието на пиесата.

Асен Терзиев: Г-н Цезар, бихте ли разказали как точно се работи по тази постановка. За нас ще е много интересно да споделите немския опит в тази насока, защото в България това е болен въпрос: какво точно прави драматургът, каква е ролята му в театъра? Вие как работите с режисьорите?

Клаус Цезар (драматург на Дойчес театър): Струва ми се, че с този въпрос ще се отдалечим малко от контекста на „В очакване на Годо”. Каква е същността на работата на един драматург в театъра? Мисля, че позицията на драматурга до голяма степен зависи от екипа на продукцията, в която работи, от режисьора. Понякога екипът е по-отворен към мнението на драматурга. Има и режисьори, които не желаят той да присъства на репетициите. Във всеки случай обаче драматургът е ангажиран да съблюдава посоката, в която се движи идеята на спектакъла, да не се измества фокуса от нея.

Драматургът се занимава и с представянето на постановката пред обществеността.

Моята работа в Дойчес театър е свързана и с решаването на това какви текстове ще се поставят на сцената през следващия сезон, кои актьори ще бъдат включени в екипа.

Иван Пантелеев: Малко допълнение към това, което каза Клаус: не бих могъл да опиша като професия работата на драматурга, но в процеса, специално с Клаус, има коректив: някой, който седи до теб, който знае какво искаш да разкажеш. При това се опитваш да го разкажеш всеки ден, и в един момент решаваш, че то се разказва само и няма нужда от повече обяснения. Тогава идва някой, който казва: „Не, не се разказва. Ти си го мислиш, но не се вижда.” Опитвам се да създам по-проста картина на това, което върши драматургът. Някой, който знае какво искаш, помага ти в това и ти казва „Става или не става”.

Фотографии: Arno Declair

д-р Ангелина Георгиева (театровед): Благодаря много за тази изключително сериозна среща с представлението снощи. Тя започна с вдъхване на живот в пространството с тази жива материя, която се раздвижи, и това розово, което беше толкова иронично и същевременно оптимистично присъствие. Виждали сме гостуващи представления със сценография на Марк Ламерт. Той работи с мащабни и същевременно минималистични решения. Как стигнахте до идеята за това огромно розово платно и какво ви носеше то в контекста на цялата постановка? И въпрос към Иван Пантелеев: В интервю казвате, че подхождате към един театрален текст с тематичните му комплекси. Стори ми се, че към „В очакване на Годо” вие добавяте и други текстове. Защо ви беше необходимо това?

Иван Пантелеев: Моят отговор ще е много кратък. В представлението няма никакви промени в текста. Има минимални съкращения. „В очакване на Годо” е текст, който сам по себе си предлага повече, отколкото човек може да свърши. Няма смисъл нито да се добавя, нито да се отнема.

Самуел Финци: Текстът е пълен с много точни ремарки. Кой от образите какво трябва да направи, къде отива, взима ли си шапката, не си ли я взима… Ние не сме се придържали строго към това Това може би допълва думите на Иван в началото на разговора за идеята: един артист не може да използва идеята на друг. Но за да стигнеш дотам, трябва поне да си навлязъл в материята, да се освободиш от тези предварителни указания на автора. Защото, както знаем, респектът към работата на Бекет е много голям. И всеки си мисли, че щом е Бекет, не може да пипне нищо. Напротив, с идолите трябва да се работи наобратно, човек трябва да ги разрушава, за да разбере как се е стигнало дотам да станат идоли. Бекет задава свои указания, но същевременно казва да създадем свои правила.

Кристиян Грасхоф: При нас, поне що се отнася до реквизита, не всичко е изпълнено едно към едно по ремарките на Бекет. Мисля, че когато внимателно се подходи към един творец, към един поет, това не е догма. Ние не играем с реквизити. Аз не съм този, който ще открие как се инсценира Бекет, но ние всички заедно открихме как да изиграем Бекет. И сме доволни, че постигнахме този резултат. Там, където има много реквизити, усещането е съвсем друго. От опита си дотук имаме предимството, че така можем да работим повече върху отделните персонажи и да се акцентира върху други неща, които до момента не са изпъквали така. Накратко мога да кажа, че ние не сме се ограничавали в догма за „В очакване на Годо” и сме щастливи от този начин на поставяне на пиесата.

Иван Пантелеев: За мен беше по-интересно и по-силно защо един човек, който няма обувки, се оплаква от това, че обувките му стискат. Това само радикализира допълнително схемата на образа, както Бекет го е записал. То е някакво продължение на тази записка, която става по-остра и по-болезнена именно от това.

проф. Камелия Николова (театровед): Имам един много конкретен въпрос, но преди това бих искала да кажа, че много харесах представлението. Гледала съм много постановки на тази страхотна пиеса на Бекет, един от базисните европейски текстове за театър, и мисля, че това е едно от най-добрите неща, които съм видяла. Какво ми хареса най-много? Това, че всички в залата (а може би и вие на сцената) усещахме, че ви е страхотно уютно, вкусно, приятно да преживявате – лично вие – този текст на Бекет. Да го четете лично: точно тук и сега. Няма значение какви други интерпретации е имало, или какви други постановки сте гледали. Това беше вашият личен прочит на Бекет. Постановката е много трудна, макар и да изглежда проста. Актьорите, режисьорът, сценографът са страхотни. Всичко изглежда много леко направено, но тези, които са се занимавали с театър, си дават сметка какво стои зад това. Затова и един много конкретен въпрос, пак за розовото платно, тъй като това е може би най-голямата интрига във вашата постановка. Винаги, почти винаги, трябва да се носи тази кошница, да го има това въже, господарят и слугата: всички тези неща, които ги има в огромната ремарка на пиесата на Бекет тук липсват и въпросът ми е следния (към режисьора и Андреас Дьолер, който играе Лъки): след като ги нямаше тези конкретни реквизити, вашата лична актьорска работа при носенето на това платно, при неговото обиграване, това, че то ту ви заливаше, ту ви срутваше на земята и т.н… Вие играехте житейската ситуация на един много уморен човек, който носи, така да се каже, тежестта на материалния живот, на битието, или вие играехте конкретни задачи тук и сега? Струва ми се, че е много важно да разберем това в контекста на един спектакъл, който е много конкретен и много метафоричен едновременно.

Самуел Финци: Това се нарича театър.

Андреас Дьолер: Индивидуално е какво вие виждате, как го усещате. Ние не можем да ви отнемем тази лична реакция. Точно както го описахте, тази постановка на Бекет се разглежда на фона на другите постановки на „В очакване на Годо”, а в театъра човек може да бъде много конкретен. Търси се конкретно решение.

Самуел Финци: Искам да ви дам един пример, може би ще прозвучи малко анекдотично. В средата на пиесата, както знаете, има едно малко интермецо, в което Бекет описва как Естрагон и Владимир си сменят шапките. При нас тази сцена с щракането произлиза от мързел, който понякога може да бъде много продуктивен. Понеже в нашата постановка няма шапки, решихме, че тези шапки принадлежат на едно друго време, не ми се струваше възможно да работим днес с тях, затова и първоначалната ни идея с Волфрам беше да научим наизуст тези ремарки и по този начин да направим един мост към спектакъла „Перси”, който може би някои от вас са гледали, където ние двамата имаме половин час монолог, в който говорим в синхрон. И решихме да направим тази закачка, като дори искахме да научим текста даже на френски език, в оригинал. В крайна сметка се получиха не повече от 1-2 изречения, и то не в синхрон. Така беше 15-20 минути преди премиерата, ние не знаехме какво ще правим на това място. Като говорехме така в паника, казахме си, че нещо ще ни хрумне, но понеже ние работим от 12-13 години заедно, имаме друго ниво на комуникация, както на сцената, така и в живота. И този момент, от една страна, ни беше паникьосал. Но от друга, с известен оптимизъм, присъщ и за него, и за мен се втурнахме напред и накрая се случи това, което видяхте. Някои неща ей така се правят.

Иван Пантелеев: Искам да кажа само още нещо към въпроса на Камелия Николова. Метафори могат да се разкажат, само ако човек се движи в конкретни стъпки. Това е и едно от качествата на работата с Марк: той успява да предаде абстрактни картини с много конкретен материал. Спомням си, че дълго време, докато репетирахме, си мислех, че Андреас малко преувеличава, че платното е толкова тежко, защото то наистина изглежда много леко и летливо. Един път даже имах глупостта да му кажа, че не е нужно да се прави, че е толкова тежко и Андреас ми каза: „Ами, я пробвай да го вдигнеш”. Оказа се, че наистина тежи доста. Това е качеството на Марк: превежда такива метафори в точния материал. Не се колебае между вълна и памук, а знае, че е коприна, а тя е сурова и тежка. Не само, че помага в работата, но и създава правила. От една страна имаш правилата на текста, от друга – правилата на пространството, от трета – четирима наистина изключителни актьори. Оттам нататък остава да се организира всичко това.

Камелия Николова: Скромен си.

Иван Пантелеев: Скромността краси човека.

Камелия Николова: Ще се изкуша да си продължа въпроса в тази посока. Стана ясно, че платното е от коприна, а коприната е тежка, но как стоят нещата с обувките. Има една метафора на български, не знам дали и на немски я има: „Стяга ме обувката”, оттук и животът ме стяга…

Волфрам Кох: На нас просто ни трябваше една завеса в постановката, а тази завеса беше розовото платно. При Бекет обикновено се използва сивото като цвят-интерпретация на живота. Изведнъж Марк Ламерт ни предлага чудесно розово, което да привлече погледа. Като рефлексия. Това беше много добра идея. А що се отнася до обувките: в един момент от репетициите аз ги пробвах, докато не решихме да опитам без тях. Да махнем този конкретен символ. Аз играя и в една друга постановка по Бекет, където реквизитите са запазени и там, например, трябва да изтръсквам престилката си, но тя съдържа все повече прах, докато не се оформи облак от прах около мен. При всяка постановка в театъра има нещо много специфично.

Андреас Дьолер: Това платно дори не е реквизит, а част от цялата сцена.

Марк Ламерт: Бих искал да добавя още нещо относно Бекет: той е бил изключително умен, работил е и като режисьор. Повечето интерпретации, свързани с него действително са в сиви цветове, но аз си го представям в жълто, за да могат хората да придобият добро настроение. Ние не можехме да използваме този ярък цвят обаче във „В очакване на Годо”, затова предпочетох платното да е розово.

Иван Пантелеев: Розовата кърпа е пейзаж. Той изчезва, раждат се двама души. Половин час по-късно се появява носачът на този пейзаж, който наистина е собственост на неговия господар. По същия начин носачът се появява отново.

В тези връзки няма преднамереност, нито конкретна логика. Това са асоциативни щрихи. Навеждат на мисли, предизвикват те да разбереш защо един и същ актьор играе и носачът, и момчето. Но тези щрихи нямат конкретно послание. Човек може да интерпретира персонажа на Андреас или като някой, който вече е запознат с двамата и иска да продължи да ги обнадеждава, че ще дойде Годо. Може и да се възприеме обратно: като негово отмъщение. Не ги остава да продължат, а всеки ден отива и им казва: „Ще дойде, чакайте го”. Но нито единият отговор би бил верен, нито другият. Вярното е да съществува въпросът, отговорът не носи капитал в себе си.

*Първата част, може да прочетете тук. 

Разговорът е транскрибиран от Рада Езекиева и Теодора Захариева