Пламен Харманджиев за „Хамлетмашина“

„Дойчес театър – Берлин“. Хамлетмашина. Февруари 1989 – Март 1990г. Хайнер Мюлер репетира „ХАМЛЕТ / МАШИНА“, спектакъл в две вечери, в който шекспировата писа ще прелее в неговия авторски текст. След като не успява да привлече за проекта Франк Касторф и Робърт Уилсън, които преди това вече са поставили „Хамлетмашина“, той се изправя сам пред текста, част от който пише през престоя си в София през 1977 г. Именно този текст се оказва най-голямото предизвикателство в шестмесечните репетиции.

Актьорите се чувстват изгубени, Мюлер отказва да задава указания и посича всяка интерпретация, бягайки от това текстът да се превърне в обитаем и зареден със значения. Атмосферата е толкова потискаща, че актьори напускат спектакъла, само за да се върнат отново. Зад дебелите стените на театъра досегашният свят се разпада, политическите значения и жестове безуспешно преследват промените, отприщени от таената енергия на историята. „Най-важното по време на премиерата ще бъде: „Икономиката, Хорацио, икономиката.“ (Мюлер из репетиционната книга, 09.11.1989г.). Събитията от улицата проникват през почивките и обедите в столовата. Чувството за безизходица в репетициите живее заедно с усещането за голямата промяна и все пак„SOMETHING IS ROTTEN IN THIS AGE OF HOPE”.

„Дойчес театър – Берлин“. Хамлетмашина. Септември 2007 г. Димитър Гочев поставя мюлеровия текст. Той заедно с Валери Чепланова и Александър Куон излизат на сцената от местата си на първи ред в камерната зала на театъра. Жестът е малък, но конкретен: на сцената не е въведена илюзията за персонажи, а телата на тримата изпълнители. Валери Чепланова е облечена в дълга жълта нощница, която в организма на този текст постепенно извиква многобройни образи, отношения и фиксации на/към женствеността от културната ни памет. Гочев носи черен костюм с широки панталони и сако, в което след като свие раменете си и привие гърба си тялото му потъва. Напомня на човек, извадил служебния си костюм, в който изглежда чужд. Александър Куон e облечен в червен пуловер и черен панталон, въздейства ординарно, фаст фешън, бангладежки „sweatshop“, „H&M”, autumn sale. Чепланова и Куон излизат, Гочев сяда на черния под между две редици от трапове, осветени със студена бяла светлина, сянката му се отражава върху дъното на сцената.

Александър Куон излиза на авансцената и с плашещо спокойствие и задоволство изговаря разговора между двамата банкери от стихотворението на Мюлер „Момзеновия Блок“. “Ако не знаеш врътките си изгубен“ (превод Боян Иванов). Прескачайки игриво траповете, които вече сме разпознали като отворени гробове, мотото: „Работѝ, не се отчайвай“ в звуковата среда на Берт Вреде отеква като ехо от тонколоните в залата и звучи още по-силно и цинично, изказано от него.

Текстът „Хамлетмашина“ е една карта от директни, индиректни и вплетени едни в други цитати без начало и край. Самата му структурата е цитат към петте действия на класическата трагедия, но този монолитен блок език оперира в едно коренно различно време и логика от „Хамлет“ – той ни предразполага пред това да го мислим мащабно и грубо. Нищо казано в текста не е Хамлет. („Аз не съм Хамлет. Вече не играя роля. Думите ми нямат какво повече да ми кажат“). Самият текст е напластен с различни интерпретации на пиесата („Искаш ли да играеш Полоний, който иска да спи с дъщеря си, съблазнителната Офелия“). Той е носител на една друга, постмодерна представа за авторството, написан във време, в което авторът вече е обявен за мъртъв в именитото есе на Ролан Барт. Роден е след световните войни, Холокоста, лагерите „Гулаг“, Културната революция на Мао, въстанията в Будапеща и Източен Берлин, Пражката пролет, студентските протести във Франция. Теологичната роля на автора като конституиращ смисъла се е провалила, реалността вече се е изплъзнала от смисъла: „Човек вече не може да достигне реалността чрез разсъждаване“ (Готфрид Бен).

Хамлетмашина е една какофония от гласове, уловени и синтезирани от автора, но произхождащи от една обща памет, от един колективен сън, световна история. Не трябва да четем Мюлер в контекста на Шекспир, а в контекста на културата като такава. Въпреки че най-силните влияния в текста безспорно произлизат от „Хамлет“, истинските размери на рамката на текста са заявени в самия му край, в първата реплика на Офелия: „Говори Електра. В сърцето на мрака. Под слънцето на мъките. До метрополите на света.“ В „Хамлетмашина“ поетичният език бива радикализиран, за да може да понесе един още по-радикален свят.

„Бих искал майка ми да е имала една [дупка] по-малко, когато в плът си бил: щях да си бъда спестен. Би трябвало да зашиват жените, един свят без майки. Бихме могли да се колим един друг на спокойствие, с единодушно упование, щом животът ни се проточи или гърлото ни се свие за виковете ни.“; „Гочев: Един свят със зашити путки…“.

За разлика от Робърт Уилсън, който в спектакъла си сблъсква тази радикалност с прекрасната си визуалната поезия, то Димитър Гочев, който преди вече е поставял многобройни текстове на неговия приятел Мюлер („Женска комедия“; „Филоктет“; „Квартет“; „Германия. Произведения“; „Цимент“; „Едип по Софокъл“ и др.), пресъздава света на „Хамлетмашина“  чрез силата на езика и музиката на тоновете. Спектакълът се случва главно в гласовете на актьорите. В отчужденото, изкуствено изговаряне на звуци и срички на Гочев, през промяната в ритъма и тона му докато преминава от преекспонираност на гласа и тялото към почти интимни моменти. През екстремите на подхвърлянето на текста като шега към публиката до задушаването с него, докато не му излезе истинска пяна на устата, а лицето му не почервенее до това на човек, който като че ли всеки момент ще се срине физически. Ехото от тонколоните и допълнителното отчуждаване от послания, които бихме могли категорично да фиксираме чрез чуждия език – за публиката в Берлин, българският и английският. Отчуждението чрез повтарянето на вече изговореното във впечатляващото изпълнение на Валери Чепланова, в което тялото е сведено до функцията му на проводник на звук и език, която тя разгръща неимоверно, последвано от спокойствие и дори нежност. Във второто излизане на Александър Куон текстът е произнесен като от човек, намиращ се в яростно безсилие може би към себе си, може би към текста, може би към света: „ХАЙЛ КОКА КОЛА“.

Пространството на Марк Ламерт е лишено от конкретност, черната сцена е обградена от черна завеса, а от нея светят редиците с отворени гробове. Преди да бъде вдигната завесата то е просто една буквална театрална сцена, излагаща на показ механиката на театралната зала и изкуствеността на ситуацията. С вдигнатата завеса и през хода на спектакъла, на фона на мюлеровия текст, то се превръща все повече в една черна дупка, която поглъща минало и бъдеще, история и утопия, оставяйки само едно неопределено настояще, поне в рамките на този един час.

“Хамлетмашина” на Димитър Гочев в „Дойчес театър – Берлин“ е една негова следа, която вече е станала част общата ни европейска театрална история. Разбира се, споменът за нея и за човека винаги ще присъстват по особен начин тук.

Пламен Харманджиев