През 1987 година, тогава на 17, Ясер Мруе е уцелен от снаряд в гражданската война в Ливан. Неговият брат Раби, заедно с цялото му семейство, започва да го учи да говори и да е изразява отново, след като е загубил елементи от паметта, съзнанието и сетивността си. През 2013 година Раби Мруе, световноизвестен режисьор, визуален артист с участия в Музея за съвременно изкуство МоМа в Ню Йорк, Център Помпиду в Париж, Тейт Модерн в Лондон, създава спектакъла „Да яздиш облак“, в чиято основа е историята на Ясер. С ангажимент и към политическата ситуация в Ливан „Да яздиш облак“ въвлича в размишление за крехкия процес на създаване на лична биография – една сложна мрежа между памет, фикция и политическа реалност.

„Навсякъде по света, където е показван „Да яздиш облак” публиката реагира с умерена емоция, между преживяване и размисъл, казва Раби Мруе. Много хора, са ми казвали, че Ясер е много повече образ, метафора на едно или повече поколения, хора, изгубили възможността да принадлежат към колективното, но и към собственото си минало, заради политическата ситуация като цяло. Интересно, не се бях, замислял за това, докато не си дадох сметка, колко универсално може да бъде това. Много хора ме питат, дали този спектакъл помага на Ясер, но всъщност той, отдавна е способен да говори, има нов живот, проговори, съвзе се, но питам се, а ние успяхме ли? Още един парадокс, по света, хората разчитат този спектакъл, сякаш са по-дистанцирани. Когато го показахме в Ливан, реакцията бе крайно емоционална, хората плачеха, съпреживяваха, като в театъра античността – страхът, идентификацията, съпреживяването бяха изумителни. Не е ли всъщност театъра онази свръхабстрактна форма на общуване с основни, фундаментални чувства, които ни превръщат и в хора с позиции. Мисля така, защото съм преди всичко режисьор и полагам въпросите си като такъв. Какъв би бил прочитът на настоящето, ако нямахме този умален модел на свят, който протича на живо само тук и сега? Считам театралното преживяване за изначално важно и като време, и като пространство, точно защото дава възможност за изява на човека, в цялата му комплексна тежест. Човешкият прочит на историята и на политическия възглед за човека, е това което ще остане, и след тези трудни три години на пандемия и войни. Струва ми се, че „Да яздиш облак” е и за това. „