18 септември, 2017

Превод от театрална реалност в друга

„Макбет – Ужасена душа“ е преди всичко  един смел превод. Превод на езика на елизабетинската театралност, на езика на huiju операта. Превод на над 400 годишна европейска пиеса на езика на над 400 годишна китайска оперна традиция. Тук не става въпрос за това как един текст трябва да придобие звучност на един напълно различен език, който носи в себе си един напълно различен свят. Не, тук текстът трябва да се превърне в песен и движение. Шекспировата поезия предразполага пиесите му да бъдат изпяти дори и на китайски, но движението е нещо, което тепърва трябва да бъде открито и наложено върху „Макбет“.

В трагедиите на Шекспир словото е нажеженото до крайност ядро. Езикът на всяко време, от написването им до днес, се е припознавало в него, защото наситеността му ни позволява да го кажем чрез толкова много нюанси. Зад думите в тези пиеси се простира шлейф от значения и връзки, който историческото време раздира, но и закърпва с нови разноцветни платове. Но как това слово минава през тялото? И не през кое да е тяло, а токова обучено в една различна телесност. Регламентирана и кодирана телесност. Такава, в която няма място за случайното. Всеки жест означава нещо, всеки поглед е продължение на ръката, торса или врата. Автентичността на тялото е заменена с педантичност. Изпълнителите са едновременно актьори, певци и акробати. Интересното идва отвъд тази констатация, а именно в естеството на актьорска игра, музикалността и движението. Оставаме с усещането, че актьорът работи през цялото време с впечатляваща прецизност, дори тя да ни е чужда. Сякаш за него следват задача след задача, които изпълнява с концентрация, рядко виждана на сцената тук. Музиката е безкрайно различна от тази, която изплува в съзнанието ни, чувайки „опера“. Звуците са отделни, резки, дори агресивни. Като че ли придава още един пласт на дисонанс към сюжета на „Макбет“. Акробатичните номера (многобройни салта, подскоци и кълбета) изглеждат странни в контекста на трагедията за европейски зрител. Не се поддават да бъдат „четени“ по начина, по който понякога се опитваме да подхождаме към отделни елементи на някой спектакъл. Смесицата от всичко това ни оставя в едно интересно състояние на битка между отчуждаване и постоянно провокиране на интереса ни към случващото се. В един момент гледаш концентрирано, а в другия се отпускаш назад в седалката и след малко всичко това се случва наново. Но няма значение дали имаш разбиране за китайската опера или не. „Макбет – Ужасена душа“ на Световен театър в София е среща на три начина на мислене относно театралното.  Huiju опера върху сюжета на английска класика, поставена пред българска публика. А това е събитие, на което заслужаваше човек да присъства.

Пламен Харманджиев, студент по театрознание и театрален мениджмънт

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *