“Празна история” е черна комедия за съвременния живот”
Актьорите Ричард Лоудън и Кати Нейдън от Forced Entertainment , които играят главните герои в “Празна история”, се срещнаха с публиката след представлението в зала 11(Люмиер) на НДК в София.
Как започна работата върху “Празна история”?
Ричард Лоудън: Това представление е доста необичайно за нас. Вероятно е първата ни работа, която следва нещо като малък разказ. Привлече ни идеята да направим наистина ужасна история. Това е нещо като приключенски роман, в който на основните персонажи – Ким и Джаксън се случва почти всичко лошо, което може да се случи на този свят. Ние извличаме идеи от много неща, които съществуват в нашия свят. Затова и декорът са войни, насилие и т.н. Често правим представления, които са много по-театрални от това. “Празна история” се появи, защото бяхме помолени да направим работа за много малък театър. Тогава си казахме: “Това трябва да е представление, в което ние само говорим.” По същото време Тим[1] правеше тези изображения и ние ги озвучавахме с дублаж на живо и така започна да се оформя тази щура художествена работа. Главните герои са нещо като изрезки, не са истински. Те притежават невероятна издръжливост, подобна на тази на Том и Джери, които са постоянно размазвани и наранявани и въпреки това оцеляват. Мисля, че Ким и Джаксън са и безнадеждни герои. Обикновено, в много истории, главните герои са там, за да се случват различни неща. А в известен смисъл, за Ким и Джаксън нищо не се променя, защото те винаги оцеляват, нещата продължават да са все така ужасни, но те продължават да са същите оптимисти. В някакъв смисъл, това е черна комедия за съвременния живот.
Кати Нейдън: Когато разиграваме история или персонажи на сцената ние не се интересуваме от психологическото. Затова си мисля, че има някаква форма на безнадеждност в образите на Ким и Джаксън, защото те не могат да имат мнение за това, което им се случва. Когато казвам не могат, това е защото ние не се интересуваме от психологията или от това какво мислят. Необходими са ни такива персонажи, защото те са нещо като техника, като механизъм, чрез който външният свят нахлува и влияе върху онова, което се случва с тях.
Кои са реалните хора, чиито лица са ползвани за образите в историята?
К. Н.: Хората на изображенията са комбинация от наши приятели. Ким е британската художничка, която се занимава с пърформанс арт Ражни Шах. Джаксън е “изигран” от Крис Уилямс, собственикът на хотела е Найджъл Едуардст, който е нашият осветител. Мисля, че начинът, по който използвахме тези образи или начинът, по който Тим ги направи, беше доста опортюнистичен. Оставихме самите образи да действат, както са създадени или каквито са. Това, което много харесахме беше, че всичко изглеждаше като обработено, имаше най-различни пластове в изображенията. От друга страна, имаше някои части, които липсваха. Така Тим реши да вземе очите на даден образ и да ги обърне, за да изглеждат странно или слагаше устата или очи на друг човек, за да могат образите да останат разпознаваеми, но не съвсем… да има нещо грешно, когато ги гледаш.
Направихте ли някакво предварително проучване?
Р. Л.: Не сме правили точно проучване. Не бих го нарекъл така. Когато подготвяхме линията на разказа, ни ръководеше желанието да направим нещо, което се случва много бързо. Задавахме си въпроси като: “Какво може да се случи на Ким и Джаксън сега?”, “Колко лошо може да стане?”, “Как да ги придвижим от място А до място Б?” и “Какви звукови ефекти можем още да добавим?”. Занимаваха ни такива предимно логистични и технически мисли. Ние работим заедно близо 30 години и когато създаваме нещо то донякъде е реакция на работи, които сме правили и преди. В този смисъл, неща, които не пасват на дадено представление, могат да се превърнат в идея за друго.
К. Н.: Когато работим върху дадена пиеса ние не правим големи изследвания в някакъв абстрактен смисъл. По-скоро водещо е това, че искаме да направим представление за нещо конкретно и започваме да действаме. Винаги работим с материал и без значение какъв боклук е, ние се опитваме да генерираме нещо, за да може това нещо да се превърне в конкретно. Поради това има доста импровизация и много обсъждане в предварителната ни работата. Когато започнахме да правим “Празна история” ние не разполагахме с много и доста говорихме именно, за да решим коя посока е възможна за представлението. Много се забавлявахме, когато откривахме звуковите ефекти като изстрели или хора, чукащи на вратата, или телефонните позвънявания, или когато хората биват наранявани.
В първите 10 минути на историята, например, се случват твърде много неща – първоначално героите се намират в апартамента, следват изстрели, експлозия, после те напускат апартамента, преследвани са и т.н. Въпросът, който ни връхлетя беше – има ли повече от това или трябва да направим нещо по-различно. От тази дискусия се роди откритието, че е добре Ким и Джаксън да имат тези моменти на спокойствие, в които всичко спира и те могат просто да си поговорят малко за света навън.
Р. Л.: Нещо като псевдофилософия.
К. Н. Да, точно така. Точно, за да оформим нещо като тяхна псевдофилософия.
Основното нещо, което правим, когато работим върху някаква идея е да се питаме: “Добре, разполагаме с това, но какво друго може да има? Какви други неща, които са подобни съществуват или кои са тези, които са напълно различни?” Това всъщност са основните инструменти, с които създаваме всяко представление.
Мислили ли сте да оставите публиката да реши какво да се случва на героите?
Р. Л. : Това би било забавно, но също би било различно представление. И все пак, да, би било хубаво. За да направиш едно представление работещо обаче, трябва да имаш драматургия. В същото време има работи, които правим изцяло импровизирайки и които са дълги около шест часа. В тях публиката влиза и излиза, реагира и действа и всичко може да върви съвсем не толкова плавно. Когато подготвяхме това представление идеята ни беше да бъде нещо компактно. Но и това интересно, разбира се.
К. Н.: Правили сме и представления, които траят 24 часа. Имаме една работа, наречена Who can sing a song to unfrighten me?, която направихме около 2000 година. Представлението започна в полунощ и приключи 24 часа по-късно. Преди около месец направихме 24-часова версия на представление, което се нарича Quizoola, чиято обичайна дължина е 6 часа. То е базирано на поредица от въпроси, които се задават по сценарии и са предварително подготвени, но отговорите са напълно импровизирани. Всъщност това е много проста игра. Това, което за нас беше интересно при тази версия на Quizoola беше какво би се случило, ако от 6-часов пърформанс го разработим до 24 часа. Освен това представлението беше показвано и в интернет, така че имахме много по-голяма публика от тази, която беше с нас.
Р. Л.: Тези дълги представления са възможност за нас да импровизираме пред публиката, по същия начин, както го правим, когато подготвяме нещо. Така показваме как всъщност работим. Когато правим такива дълги представления, ние сме много концентрирани в задачата на изпълнението, в това, което работата изисква. В един 24-часов период ти започваш все повече да се изморяваш. Способността да мислиш трезво, да си умен, изобретателен, да правиш глупости или изобщо да играеш намалява и тогава се появяват много интересни неща. Бих искал да добавя още нещо, свързано със задачата, с работността в тези дълги представления, което е свързано и с “Празна история” – интересуваме се от актьорите, които присъстват в момента, извършвайки някаква работа. Тук ние имаме текст и вършим работата да сме Ким и Джаксън. Срещу нас са Робин и Тери, които вършат тяхната работа, играейки всички останали герои. Тези хора са тук, сега, пред вас и извършат тази работа за вас. Това е много важно за нас.
- Categories:
- "Световен театър в София" 2013