„Трудно е да се определи кое е по-впечатляващо – проникновената драматургия, която съчетава комедия, абсурд и трагедия, или впечатляващата актьорска игра. Постановката не натоварва въпреки тежките теми – тя е естествена, честна и напълно лишена от театрална показност или фалш.“ – пише студентката по Театрознание и театрален мениджъмнт Жанета Енчева

Благодарение на „Световен театър в София“, на сцената на Театрална работилница „Сфумато“ гостува Кралският театър „Зетски дом“ от Цетине, Черна гора, с постановката „Стълб от сол“ – по текст на Александър Радунович и с режисурата на Явор Гърдев.

Макар заглавието да препраща към библейската история за Лот и обръщащата се назад негова съпруга, в този спектакъл не виждаме нито Содом и Гомора, нито познатите ни персонажи. Вместо това пред нас оживява един друг катастрофичен свят – свят на емоционална и духовна разруха, самоунищожение, травма и болезнено мълчание, в който смъртта се превръща в единствен изход. Постановката разглежда болките на човешкото съществуване, особено в контекста на Балканите, където историческите и личните травми често вървят ръка за ръка.

„Стълб от сол“ се състои от четири взаимносвързани миниатюри, всяка от които надгражда предходната и разгръща нов пласт на страданието и безизходицата. В първата част се запознаваме с Ана – нов член на група за метадонова терапия. След емоционална изповед за любовта, семейството и зависимостта си, тя вади скрита спринцовка с отрова и се самоубива пред очите на останалите. Останалите участници в групата са също толкова наранени, изтощени от живота и търсещи смисъл, колкото и тя. Тази сцена поставя тона – психически напрегнат, но проникновено човешки.

Напрежението се прехвърля към втората картина, където ставаме свидетели на семейна конфронтация между младо семейство, очакващо дете, и техните консервативни родители. Зад обсъжданията за религия, брак и професия прозира дълбокият проблем на липсата на разбиране, приемственост и любов. В един свят, лишен от обич, страхът, тъгата и омразата стават водещи сили. Сцената завършва с желание за смърт – не като акт на агресия, а като бягство от несподелена болка.

Темата за насилието и разрушението в семейството продължава и в третата част, където съпругът-убиец от предишната сцена се превръща в баща, неспособен да приеме избора на дъщеря си и нейното дете с увреждания. Самотата, вината и неосъществената обич го тласкат към съдбоносно решение. Накрая, в четвъртата сцена, детето с увреждания, вече в болнична среда, се появява отново – в първоначално невинна, а после зловещо яростна форма. Под звуците на на пръв поглед невинна детска мелодия, то излива гняв и насилие върху всичко около себе си – един вид закъсняло възмездие, което обаче завършва в самота и тишина.

Трудно е да се определи кое е по-впечатляващо – проникновената драматургия, която съчетава комедия, абсурд и трагедия, или впечатляващата актьорска игра. Постановката не натоварва въпреки тежките теми – тя е естествена, честна и напълно лишена от театрална показност или фалш.

Актьорите Ана Вуйошевич, Деян Иванич, Йелица Вукчевич, Йелена Лабан и Вуле Маркович изграждат образите си с дълбочина и психологическа прецизност. Въздействащо е колко силна е тяхната игра, дори за зрител, който не разбира езика – чрез поглед, интонация и телесно присъствие те създават непосредствена емоционална връзка. Гледайки ги, зрителят не просто наблюдава проблема, а го преживява.

Сценографията на Никола Тороманов, макар и непланирана първоначално за сцената на „Сфумато“, се вписва перфектно. Пространството изгражда мрачен и объркан свят, населен с чисти души, наранени сърца и съдби, белязани от болка. А на този фон тревожната и напрегната звукова среда допълва драматургичния конфликт и емоционалния хаос.

Макар спектакълът да е наситен с гняв, злоба, омраза, самота и смърт, неговото послание не е разрушително. Напротив – той не провокира отвращение към живота, а предизвиква осъзнаване. Това е театър, който кара зрителя да се изправи пред болката, да разпознае травмата, да жадува за пречистване. И най-важното – да повярва, че сред руините на страданието може да се роди желание за живот, за обич и за смисъл.

Жанета Енчева, автор