15 юни, Гьоте-институт България

Участници: Проф. Грегор Вурст, актьорът Стивън Шарф, Дорте Лена Айлерс (сп. „Театър дер цайт“), Тони Николов (портал „Култура“), Кайтлин ван дер Маас

Модератор: Цветелина Йосифова.

(със съкращения и редакция)

Проф. Грегор Вурст:

В снощното представление „Юда“ чухме главния герой да казва: „Преди няколко години отново не бях разбран както трябва“. Какво е искала да каже с това авторката на текста Лот Векеманс? Имала е предвид публикацията на „Евангелието на Юда“ преди девет години. В представлението също беше включен и станалия най-известен цитат от Евангелието: „Ще пожертваш човека, в който съм облечен“, т.е. моята човешка обвивка ще бъда предадена от теб на римляните. Затова съм избрал за подзаглавие на моята презентация – „Какво (не) може да ни каже „Евангелието на Юда“. Но всъщност „Евангелието на Юда“ е провокативно заглавие само по себе си. Защото Юда, предателят и символът на предателството, да се постави в едно с евангелие (от старогръцки – „добра вест“)  е противоречие само по себе си.

„Евангелието на Юда“, което познаваме днес, е преведено от  коптски папирус, намерен през 70-те години в Ел Мина в Египет, близо до Наг Хамади, къде по-рано са открити и други апокрифни, гностически текстове. По сложни пътища „Евангелието на Юда“ е достигнало до Кайро, после ръкописът е бил откраднат и в началото на 80-те години се появява при един антиквар в Женева. Тогава за пръв път той е разгледан от експерти, занимаващи се с папируси, но търговецът, предлагащ го за продан, има твърде завишени представи за цената и продажбата не се осъществява, а ръкописът бива съхранен за 20 години в банков сейф в Ню Йорк. Влажният климат на Ню Йорк спомага за това състоянието на ръкописа сериозно да се влоши. Като цяло папирусите са зле запазени, книжното тяло от началото до края е увредено, листовете са разделени на две, а в средната част листата са раздробени на хиляди парчета с големината на човешки нокът.

Самият аз познавам този ръкопис доста по-рано от 2004 г. и основната задача в началото бе, доколкото е възможно, той да се възстанови. А какво правят учените, когато имат много празнини в един текст? Всеки, който познава този вид текстове знае, че винаги се правят, по научен начин, творчески допълнения. Мога да кажа, че днес са възстановени 95 % от „Евангелието на Юда“, целият ръкопис се състои от около 20 листа или общо 40 страници, от които ние познаваме 95 %, т.е. ние познаваме почти пълното съдържание. За съжаление, липсващите около 5 % са безвъзвратно загубени.

Текстът е част от сбирка от най-малко пет апокрифа и езотерични текста, съдържащи се в този ръкопис. Три от тях са ни познати и от по-рано, т.е. имаме от тях и други копия, и два текста, които бяха напълно неизвестни до този момент – „Евангелието на Юда“ и текст, чието заглавие все още не е известно, но ние работно наричаме „Книгата на Алоген“. [1]

Както е характерно за античните текстове, заглавието понякога го има в началото, но винаги го има и в края, на последната страница. И в този случай на последната страница имаме надпис „Евангелието на Юда“ и няма съмнение, че това е заглавието. Това, което не става ясно веднага е кой е този Юда, за кой Юда става въпрос, но първото изречение на въведението гласи „Тайното изложение на откровението, което Исус разкри в разговор с Юда Искариотски, три дни преди празника Пасха“. Така става ясно за кого става дума, а именно за Юда Искариотски, предателят, а не за някой друг Юда, който може да се срещне в апокрифната литература. Със споменаването на Пасха можем да направим паралел с „Евангелието на Марко“, където учениците питат Иисус къде иска да подготвят вечерята на Пасха, така наречената „Тайна вечеря“, т.е. става въпрос, на съвременен език, за Страстната седмица.

Текстът има много ясна структура. Следва разказвателното въведение, което също е много интересно, защото предполага, че читателят знае за какво става дума, познава историята, знае кои са дванайсетте ученика на Иисус: „Когато Иисус се появи на земята, той извърши велики чудеса заради спасението на човешкия род. И понеже някои тръгнаха по пътя на праведността, а други продължаваха да вървят по пътя на прегрешенията, дванайсетте ученика бяха призовани. Той започна да им говори за тайнствата отвъд света и какво ще стане на края му.“

Следва структура, разделена на три дни и третият ден е разделен на три сцени. В тяхно продължение има отделни диалози между Иисус и учениците му, в това число и разговор между Иисус и Юда, проведен на четири очи. На първия ден Иисус се среща с дванадесетте в Юдея. Интересното в представянето на Юда в разказа за първия ден е, че той е човек, имащ по-специфични знания за произхода на Иисус, което изобщо не се среща другаде в Новия Завет. Той му казва: „Аз знам кой си и откъде си дошъл. Ти си от безсмъртното царство Барбело. И аз не съм достоен да изрека името на Този, Който те е изпратил.“ Това име на Бога – Барбело, небесната сфера, е познато от античната гностика и може да бъде както мъжко, така и женско. Няма да се спирам по-подробно на това, но едно е ясно – че става въпрос за съдържание, различно от това на Новия Завет. Друго важно от този първи ден е това, че Иисус предсказва съдбата на Юда – „Някой друг ще те замени, за да могат 12-те ученици отново да дойдат до съгласие с техния Бог“, т.е. Иисус вече знае какво ще се случи и това отговаря на съдържанието на Новия Завет. Юда има езотерично, тайно знание за Иисус, а Иисус предсказва на Юда каква ще бъде съдбата му. Вторият ден разказва за Иисус и дванадесетте ученици. В първата сцена от третия ден Иисус говори с дванадесетте, а във втората сцена е сам с Юда и му открива още една езотерична тайна – гностичен мит, на който нямам време да се спра сега. И третата сцена се развива сутринта на Велики Четвъртък, когато Иисус и Юда отново са насаме, а Иисус оповестява предателството на Юда, следва наративният край, в който Юда предава Иисус и всичко завършва със заглавието „Евангелие на Юда“. С други думи тук историята свършва с предателството. Съответно текстът предполага, че ние знаем цялата история, защото, например, без да знаем за разпъването на кръст, то тази история няма смисъл.

„Човешкото тяло, в което съм облечен, утре ще бъде измъчвано“, има се предвид разпятието. Но, казвам ви, това няма да стане от ръката на смъртен, т.е. дори и да ме измъчвате, вие можете да измъчвате само моето тяло, но не можете да измъчвате моят аз, моята същност, т.е. самият Иисус, неговата духовна същност, няма да бъде подложена на изтезание – Рече му Исус: Истината ви казвам, това кръщение (…) моето име /девет липсващи реда/ (…) за мен. Истината ти казвам, Юда, тези, които въздават жертвоприношения на Саклас (…) Бог (…) /три липсващи реда/ (…) всичко що е зло. Но ти ще надминеш всички тях. Защото ти ще принесеш в жертва човека, който ме е обвил като дреха.“ Това е намек за предателството на Юда, което Иисус тълкува в положителен смисъл.

Юда е човек, посветен в тайните, човек, който знае повече от останалите ученици, Юда е онзи, на когото Иисус му предсказва съдбата, защото знае какво ще направи.

Знаем за съществуването на това „Евангелие на Юда“ от 1800 години от споменаването му в писанията на теолога Ириней Лионски в „Срещу ересите“, където се казва, че Юда е единственият от учениците, който е познал тайната, т.е. разполага с ексклузивно, тайно знание и извършва мистерията на предателството.

В обобщение можем да кажем следното:

• „Евангелието на Юда“ е текст, за чието разбиране е необходимо да се познава Новия Завет;
• Текстът предполага познание на деянията на светите апостоли;
• Това е текст от езотеричното течение в Християнството, течението на гностиците, занимаващи се с Барбело;
• Текстът може да бъде датиран някъде от 2 век. или около 150 година от рождението на Христа. Исторически погледнато, то нищо не ни казва за 30-тата година, когато са се разиграли събитията в Гетсиманската градина, т.е. текстът ни предлага тълкуване на образа на Юда от 2 век. Интересен литературен феномен е това, че поантата на този образ на Юда е следната: очевидно образът му получава ново тълкуване, като може да се спори дали това го превръща в положителен образ, но е сигурно, че Иисус знае какво ще стане с него. Важен въпрос е дали това предателството е било необходимо за спасението на човечеството? Необходимо ли е било Иисус да бъде предаден и разпнат, защото без това е нямало да има спасение, или Юда е най-големият злодей на всички времена? За автора на „Евангелието на Юда“ предателството е нещо тайнствено, мистерия.

Дорте Лена Айлерс (сп. „Театър дер цайт“):

След като гледах представлението „Юда“ си дадох сметка, че то разбива стари и традиционни представи. Имаше нови идеи. Самият Юда казва, че неговото име е забранено и той се е превърнал в символ на предателството и злото. Така с пиесата и представлението се поставят под въпрос едни традиционни убеждения, предавани от поколение на поколение хиляди години. А както пиесата твърди, цялата история е могла да се развие по съвсем друг начин. Налична е възможността човек да помисли в тази посока и да си зададе въпроси за това какво е добро и какво е зло във всички сфери на обществото – политиката, социалното, общуването. Защото много бързо определяме нещо като добро или лошо, а пиесата ни приканва още веднъж да се занимаем със собствените си категории. Ето затова преди две години препоръчах на екипа МТФ „Варненско лято“ да покани това представление.

Стивън Шарф:

Защо през цялото време играя с гръб към публиката? Идеята е съвсем прагматична – тъй като това е монолог на един актьор, потърсихме начин да го направим по нетипичен, за да не стои той на сцената статично през цялото време. Втората причина е тази, че от пиесата става ясно, че Юда е принуден да извърши предателството и ние се занимавахме със сценичния израз на тази принуда. Образът, който търсихме, беше на човек, който се намира между небето и земята и иска да стигне до небето, но там свършва стълбата и на нас това ни се стори подходящото място. Когато репетирахме, през цялото време репетирахме цялата пиеса, а не отделните сцени, без прекъсвания, което е необичаен подход. Но целта ни беше да се развие една специфична динамика като в музикално произведение. Самият текст напомня партитура, затова всяка вечер преди представлението аз се старая да хвана собствения му ритъм и мелодия.

Бързо стана ясно, че трябва да намерим начин текстът да бъде много настоятелен и начинът по който Юда говори да отразява тази настоятелност. По време на репетициите дълго време слушахме и наблюдавахме изпълнението на Глен Гулд на „Добре темперираното пиано“, гледахме картини на Гоя – в една от тях има един гигант, обърнат с гръб към зрителите и гледа през рамо назад.[2] Питахме се как би говорил някой, който е мълчал в продължение на две хиляди години и си казахме, че трябва да говори накъсано, може би е изгубил своето умение да говори и може би се ядосва. От Глен Гулд възприехме маниера да казва „окей, окей“. Самият Юда казва, че е чул, че ако днес говори на хората, трябва да се изразява по различен начин и употребата на „окей“ е част от усилията да предаде своето послание и да разговаря със съвременните хора.

А колкото до днешното тълкувание на образа на Юда, мога да кажа, че аз съм роден и израсъл в Източна Германия, отгледам съм по нерелигиозен начин, но си представям как този Юда например днес минава през църквите в Европа, вижда изображенията на своя мъртъв приятел, загинал на кръста и виждам това да предизвиква много гняв в него.

 Кайтлин ван дер Маас, асистент-режисьор на Йохан Симонс:

Начинът, по който е поставена пиесата показва колко уязвим е актьорът, неговото тяло. Зрителят през цялото време си мисли, че той може да падне. Той е горе, виси, поти се от време на време, зрителят знае колко уязвим е животът на Юда и това е много директно. Разбира се, че това е условна игра, Стивън Шарф не е Юда, но неговата игра, точно малко преди Юда да падне от стълбата е много жива, човешка и точно това е най-голямото достойнство на представлението – то ни кара да вярваме, че това е човек, който играе за живота си.

Съвсем накратко мога да ви кажа, че четири седмици репетирахме и, както каза Стивън, ние винаги репетирахме цялото представление, което е много изтощително за тялото и психически натоварващо. Юда, висящ между небето и земята, който е мълчал толкова дълго, се опитва отново да се свърже с хората, така че в този смисъл, обърната с гръб към публиката фигура на Юда всъщност е обърната фигура на Иисус, защото Иисус винаги е с лице към хората. Друго важно нещо е това, че Йохан Симонс държеше на един Юда с много човешка цел, свързан с римляните.

Тони Николов (Портал „Култура“):

Още съм под въздействието на спектакъла и искам да поздравя екипа. Защо Юда е с гръб? Да започнем оттам. Има един известен текст на френския философ Еманюел Левинас, който дълги години се занимава с феноменология на тялото. Човешкото лице е една голяма загадка, в него се осъществява срещата „аз“ – „ти“. Има обаче сложни, преобърнати ситуации. Това са ситуациите, в които самото тяло проговаря повече от лицето. Левинас, който е и юдейски религиозен философ, не дава пример с Юда, а дава пример с романа на Василий Гросман „Живот и съдба“. И казва, че най-голямата възможна трагедия, която той е чел в литературата, е описана по следния начин – връщам ви към 30-те и 40-те години, когато близките на безследно изчезнали хора имат едно малко прозорче пред затвора, където те питат какво се случва. И в романа на Гросман се описват гърбовете на хората. Другите не знаят какво те чуват. Но само съкрушението на гърба като екран на тялото показва какъв е резултатът – че едни хора ги няма, други може би още ги има, но след това може би вече няма да ги има. В този смисъл тялото е не просто паметта на света, то е много важен смислов хоризонт, а гърбът, като че ли, е втори екран на тялото, който се включва, когато лицето е заличено.

Judas von Lot Vekemans, Deutschsprachige Erstaufführung, Münchner Kammerspiele, Regie: Johan Simons, mit Steven Scharf, Bühne: Bettina Pommer, Kostüme: Henriette Müller, Musik: Maarten Schumacher, Dramaturgie: Julia Lochte

В историята на Юда, която поставя много въпроси, лицето е самозаличено и това е прекрасно показано в представлението. Не само е заличено името и никой не иска да е Юда, но Юда няма лице. В текста на Лот Векеманс на няколко пъти се прави опит да се опише историята. Говори се за неразказаната история и същевременно за най-познатата история. Историята с предателството на Юда е историята, която всички знаем. Как обаче да разкажем тогава непозната история на най-познатата история? И има ли такава всъщност? Връщам се към това, което проф. Вурст толкова добре изложи – мечтаем да открием текст, който да ни каже нещо. Той го е открил, публикувал, но пак не научихме нищо ново за тази история. Пак знаем това, което знаем, но не го разбираме. Преди малко Стивън Шарф попита: „Лъже ли Юда?“. Аз мисля, че Юда не лъже, но Юда не знае. Той сам на знае каква е тази история. И учениците на Иисус не знаят! Спомнете си Евангелията – Матей не знае, Йоан не разбира тази история. В библейската екзегеза има един термин „перикопа“, означаващ отрязък от историята. Йоан непрекъснато си задава тези въпроси. На едно място в „Евангелието на Лука“ се казва, че Юда имал сила и власт над нечистите духове, способността да изцерява болни. Той е бил най-издигнат сред другите и това му се признава и точно той пада. Другите падат по различен начин. И те блуждаят в цялата тази история, която всички знаем, но отново никой не разбира.

Какви могат да бъдат обясненията? В спектакъла Юда дори имаше едно обяснение в любов към Иисус, в което се казваше като че ли следното „той можеше да е цар на юдеите, да стигне до Рим и да стане цар“. Историята можеше да е политическа, но не това е тази история. Иисус никога не е искал да става цар на юдеите. Това също го знаем. Представете си, че от тази история отпада политиката. Коя е втората, може би най-важна човешка история като мотив? Историята за завистта. Или историята за парите.  В „Евангелието на Юда“ всичко завършва, когато Юда взима парите. Има един намек от „Евангелието на Йоан“, че Юда е бил ковчежник и е едва ли не бъркал в касата. Ако това беше история за парите, Юда нямаше да завърши със самообесването, което е белег на дълбоко разкаяние. Следователно историята е друга. Тя не е ясна на учениците, не е ясна на самия Юда. Тогава ключът на събитията не е в Юда, а е в Иисус. А там ние не знаем нищо. Знаем разказа само с неговите думи – „един от вас ще ме предаде“. Но дали Исус знае кой? Има много намеци в Евангелията, че е така. Но все пак имаме проблем със свободната воля. Всеки един от дванадесетте сякаш би могъл да е предателят, би могъл да е изкушен, би могъл да е взел залъка на „Тайната вечеря“ и да е излязъл. Спомняте ли си как всъщност се представя това в „Евангелието на Йоан“? Той отчупва залъка, излиза и „беше нощ“. Юда влиза в тъмнината, потъва в една дълга тъмнина, като тази в спектакъла, и остава там. Това просто не е историята на светлината. Историята на предателството, която е вечна и която е много по-голяма от историята на Юда. Дори в известен смисъл е по-голяма от историята на дванадесетте, които имат своите слабости, включително Петър, който извършва три пъти предателство, макар и не такова, и явно сам го разказва, защото няма от кого друг да го знаят Евангелистите. В този смисъл въпросът не е дали Юда лъже, а дали Юда знае – според мен не. Големият въпрос тук е историята на предателството.

Дебатът е транскрибиран и обработен от Ина Дублекова

[1] „Книгата на Алоген“ е гностически текст от първата половина на 3 век, разказващ за Алоген „Непознатият“ (или „Чужденецът“), който е получовек, полубожество и общува с измерения, отвъд видимия свят. Пълният текст, в превод на английски език, е достъпен тук: http://gnosis.org/naghamm/allogene.html

[2] Вероятно става въпрос за картината „Колосът“, за чието авторство започна спор през 2009 година. Някой изследователи смятат, че неин автор всъщност е Арсенио Хулия, ученик и приближен на Франсиско Гоя, но други отхвърлят тези твърдения – бел. Ред.