По време на четирите представления на „Много шум за нищо“ на Давид Еспиноса срещнахме много хора и разнообразни реакции. Спектаклите завършваха с поканата на автора, публиката да разгледа инсталацията от малки фигури. Така около своеобразната сцена са случваха изключително интересни неформални дискусии. И макар да не можем да предадем всичко, което Давид Еспиноса разказа за работата си, за изработването на скулптурата от детски играчки и миниатюрни фигури, споделяме с вас думите на режисьора Стефан Прохоров, театроведът Тинка Николова и копирайтърът и активен блогър Тошка Иванова.

Представлението на Давид Еспиноса „Много шум за нищо“ е предизвикателство. Необходими са въображение и вътрешна свобода, за да бъде оценен авторският жест на един танцьор, който е решил да създаде представление с детските си играчки, вместо с актьори. Отказът от собственото тяло в полза на неодушевените войничета, зомбита и какво ли още не в името на една чиста форма, въздействаща на зрителя преди всичко чрез собственото му учудване от на пръв поглед простите манипулации на огромната инсталация от пластмасови фигурки, е много силен авторски жест. Иронията на представлението: един жив човек хвърля светлина върху неживото и го кара да оживее единствено чрез илюзиите на светлината, почти без да докосва, е че все пак там е целият свят на Шекспир. Зрителят е дете, което си играе докато само наблюдава играчките си. 

Този шум е за нищо, защото няма смисъл, няма послание – това е поглед върху заложеното в материята, върху заложеното в материала – там, където се пресичат „Отело“ и Мики Маус. Еспиноса ни показва къде се пресичат – вътре в нас. И това е нормално, няма нужда от много шум.

Стефан Прохоров, режисьор

След представлението „Много шум за нищо“ в съзнанието ми изплува вариацията на една любима фраза на Шекспир „Светът за мен е сцена”. Свят, който в неговото творчество е  представен чрез красотата и насилието; свят жесток и драматичен, който разкрива цялата човешка мощ и едновременно с това цялата му безпомощност; свят, който Давид Еспиноса събира върху един скрин отрупан с играчки, които са неговите актьори; свят представен с малко текст, светлина и сенки, музика и много въображение.

В рамките на 50 минути каталунският артист  ни превежда през основните теми залегнали в творчеството на Уилям Шекспир – власт, смърт, любов, предателство, похот. Малката сцена е отрупана с герои, които разкриват насилието, на което са способни, силното желание за свобода, мощта, която получават от властта и която винаги изкушава към допълнително увеличаване на стремежа към нея. Характеристики присъщи на човечеството, залегнали в произведенията на драматурга Шекспир и представени в спектакъла на Еспиноса, който с много чувство за хумор и силна провокация към сетивата, ни съпровожда в едно различно приключение в „света Уилям Шекспир“. 

Тинка Николова, театровед

 Залата е тъмна, а на грамадно бюро в средата на сцената са подредени множество малки фигури. На фона на ритмичния шум на проливен дъжд (записан, но така подхождащ на дъжда навън) женски глас чете откъс от “Хенри V”. На сцената се появява един-единствен лъч светлина и фигурите оживяват…

С каквито и очаквания да гледате това представление, вероятно ще останете изненадани. Дори не знам дали “представление” е думата за този сценичен експеримент, събиращ в себе си инсталация от фигури и кукли и театър на сенките.

“Много шум за нищо” на Давид Еспиноса амбициозно се опитва да постави на сцената няколко от най-известните произведения на Шекспир – едновременно. Амбициозно, но в никакъв случай сериозно (все пак, както самият автор признава, текстът е вдъхновен от малка книжка, купена от магазина за сувенири на Globe Theatre – Театърът на Шекспир в Лондон).

Текстът на Шекспир е сякаш само предтекст за друга история, много лична за автора. Разказана по онзи ироничен и самоироничен начин, който само нещо дълбоко болезнено може да провокира. Когато сенките изчезнат и миниатюрите станат плътни и видими, реакциите в залата са много. Зрителят е подведен, но не е излъган. Твърде лично е – дори и част от фигурите върху бюрото са останали от детските игри на автора, старателно събирани и пазени.

И за да разсее всяко съмнение, този така ироничен експеримент завършва с известните думи от „Макбет“:

(животът е)

„История, разказана от луд,

Със много шум и бяс

В която няма ни капка смисъл…“

Тошка Иванова, копирайтър