„Илиада“ , на словенския режисьор Йерней Лоренци, разтърси, впечатли, натъжи, вдъхнови… изброяването може да продължи редове. Опитахме да уловим огромния спектър от реакции, които спектакълът провокира. Ето какво споделиха с нас актрисата Ани Вълчанова, театралният теоретик доц. Венета Дойчев, писателката и драматург Елена Алексиева, режисьорът Петър Кауков, актрисата Светлана Янчева и поетът и драматург Стефан Иванов.

Приятно четене!

„Мога да кажа, че минаха вече два дни откакто гледах представлението и то не ми дава мира. Заспивам и се събуждам с мисълта за него, изключително силно ме развълнува и то в много посоки. Безкрайно ми хареса и много ме засегна – и професионално, и лично. И може би ще предложа една по-парадоксална гледна точка, но с много тъга си казах, че вероятно в България има човек, който може да направи такова представление, може би има и актьори, които могат да го изиграят, но със сигурност няма публика, която би го гледала. Затова, според мен, едно чуждо представление като „Илиада“ на Словенския национален театър е добър повод да говорим за българския театър, който е част от българското общество, и за проблемите в него. Доста колеги публикуваха статуси във Фейсбук за представлението и голяма част от коментарите бяха в посока, че за съжаление Словения едновременно е много близо и много далеч от България. Тъй като съм щатен актьор в Сатиричния театър, където се игра „Илиада“ в София, разпитах нашите служби какво е било зад кулисите, по коридорите, в гримьорните – неща, който по принцип не ме интересуват толкова, но този път исках да знам всичко. Разказаха ми много неща, едно от които беше това, че те се движат с много голямо самочувствие каквото, явно, ние – българските актьори работещи в този театър – не излъчваме в техните очи. Казаха също, че едно от изискванията на трупата било да има и дванадесет индивидуални гримьорни със самостоятелна баня за всеки от актьорите. На пръв поглед това е дребнаво и, естествено, по разбираеми причини, то не им е било осигурено и не е имало проблем от тяхна страна, но просто си помислих с какво огромно уважение се ползват тези хора, щом организаторите на турнето им отправят подобни изисквания. И си зададох въпроса, който е така прост и така сложен, като този за яйцето и за кокошката: дали те са толкова добри, защото толкова ги уважават или толкова ги уважават, защото са толкова добри?“

Ани Вълчанова, актриса

Гостуването на словенския спектакъл „Илиада“ в рамките на „Световен театър в София“ по блестящ начин защити амбицията на тази програма да представи на българската публика театър на световно ниво. В случая това означава, че видяхме вълнуващ, мощен, експресивен спектакъл, който грабна всички зрители в обща вълна на автентично преживяване. Талантът на режисьора Йерней Лоренци е от най-красивата театрална природа. Той умее да създава образ от класическите средства на сценичната игра (прецизна поетическа експресия, драматичен регистър на актьорското майсторство, който прелива в ораториални партии и в пластически хореографирано движение). Музика, глас, телесност, звук и ритъм се съчетават в сплав, която ни пренася назад във времената и ни приравнява с древните гърци, които са слушали Омировия епос чрез гласа на анонимния рапсод. Рядко театрално преживяване на пребиваване в епохата на днешната свръх технологизирана среда, от която режисьорът се възползва, за да улови фините вибрации на звука чрез микрофони, но и от която се отдалечава, за да възстанови автентичната енергия на епоса чрез гласа – изпят, изплакан, изстрадан от виртуозните актьори.

Потрисаща беше втората част, когато с кожата и цялото си същество усетихме кръвта, прахта, потта и грозотата на войната, епичната картина на битката край Троя, но не благодарение на тежки сценични картини и ефекти, а само чрез телата на актьорите. Спектакълът те грабва и някак не ти се ще да нищиш това въздействие. Сигурна съм, че всеки, който беше в залата абсолютно знае, че театърът е зона на най-високо и несравнимо с нищо друго одухотворяване.

доц. Венета Дойчева, театровед

„Илиада“ е епичен театър. Епос, поставен епично. И това не е игра на думи, а самата чиста и най-буквална истина. А епичното, както знаем, не подлежи на коментар. То е изначалният ред на нещата. Епичното вълнува човека, но не се вълнува от него. Не е и необходимо – днес или утре той ще умре, както неочаквано закачливо ни увериха в края на спектакъла, но редът ще пребъде.

Чудовищни актьори. Рационално все още не мога да повярвам, че е възможно един човек на сцената да изиграе цялата троянска или ахейска армия, но да, възможно е. Накрая, като излязохме от театъра, си казахме: ужас! Във всичкия му възможен смисъл. Защото когато видиш невъобразимото да се случва пред очите ти, какво друго да си кажеш.

Не знам откъде се взе всичко това. Не знам как се прави. Но още усещам мириса на кръвта. И виждам как потръпват ноздрите на стария слепец, който влезе в салона по-късно, заедно със студентите, и седна в крайчеца на стълбите. Беше дошъл навярно да чуе словото си – как живее. После някак набързо изчезна в превъзбудената театрална тълпа.

Но кълна се, че беше там.

Чух го с ушите си и с очите си го видях.

Елена Алексиева, драматург и писателка

За мен „Илиада” на режисьора Йерней Лоренци ще остане незабравимо преживяване! Той предлага на зрителите тотално потапяне в театралното действо чрез изключителна фантазия, смела, концентрирана със спиращ дъха професионализъм във всички сегменти на спектакъла – драматизация; режисьорска концепция; пестелив и стилизиран, но категоричен и ясен визуален и движенчески изказ; богата музикална култура; и най-вече – блестящ актьорски ансамбъл, създаващ внушителна полифония от силни индивидуални изпълнения. „Илиада” е една истински модерна интерпретация на класическо произведение, в което нотките на съвременна ирония по никакъв начин не разрушават трагизма на античния епос. Дори напротив – именно те подчертават взаимосвързаността ни с далечната древност и крехкостта ни като човешки същества. Натрапващият се дактилен ритъм постепенно се превръща в споделен сърдечен пулс у актьори и зрители, чрез който осъзнаваме извечната преходност на Битието и всички заедно изстрадваме неминуемата Смърт.

Петър Кауков, режисьор

Изключително представление! Не мога да дойда на себе си и просто нямам какво да кажа – нямам думи, нямам дъх, нищо не ми остана след това представление. Щастлива съм, че го гледах, защото освен, че ме вдъхнови и страшно много ме натъжи.

Светлана Янчева, актриса

„Илиада“ смълчава. Мощен и витален спектакъл, с който очите и вътрешният поглед виждат невъобразимото и реалното. Виртуозна вокална работа, в която античност и съвремие звучат с помощта на хор, арфа, пиано и гусла. Гласовата и композиторската партитура смесват в естествено преливане епохи и стилове. Това правят и детайлите в само на пръв поглед униформените костюми и измамно оголена сценография. Телата на актьорите са месо, което воюва, пее, танцува, тъгува и се гърчи в архетипно изстъпление. Месо, което лее пот, вода и бира на сцената и знае, че ще умре, защото такъв е свещеният цикъл на всичко живо. Месото съзнава, че ще свърши като жертвоприношение (като гръцки диаспарагмос) в божествената и човешка война. Гърците, включително и Омир, не назовават синьото, то никъде не се споменава. Но цветът на обединена днешна Европа и самият актуален стар континент са също на сцената. „Илиада“ на Лоренци някак заявява и че Европа и театърът няма да се разпаднат, но може да изгният, като гнилото в Дания, само за да избуят отново по неописуем начин. “We are going to die” пеят безстрашно актьорите, за да заживеят истински. Такъв театър помага да се живее.

Стефан Иванов, драматург и поет