Гостуването на спектакъла „В очакване на Годо“ на Дойчес театър, с режисьор Иван Пантелеев, бе едно от най-важните заглавия в програмата на десетото издание на Световен театър в София. Представлението, с участието на Самуел Финци, Волфрам Кох, Андреас Дьолер, Кристиан Грасхоф, се превърна в категоричното събитие на приключващия театрален сезон в България.

Режисьорът Галин Стоев, сценографът Венелин Шурелов и театроведите доц. Венета Дойчева и проф. Ромео Попилиев, споделиха с нас впечатленията си от „В очакване на Годо“.

„В очакване на Годо“ впечатлява с прецизния баланс между интелектуален финес и артистична игрова  импровизационна линия. Бекет ни се откри с акцент върху ироничния дебат, който въвлича зрителя във философско съучастие и размишление.  Режисьорът Иван Пантелеев, когото помним от неговото театрално начало в България,  очевидно е продължил по своя път като е останал верен на чувствителността си към лаконично изразяване, дестилиращо идеите в игра с овладяна интелектуална красота. Немските актьори в случая са възможно най-добрите партньори и съучастници. Радостно е, че българската публика улови поезията на спектакъла. Не само аплодисментите, но и тишината, и реакциите в залата показаха, че зрителите имат сетива и потребност от подобна висока проба на чиста театралност.

доц. д-р Венета Дойчева, театровед

Имаше един виц, в който главният инженер шокиран гледа 50 метрова шахта със запален прожектор на дъното, за да се окаже че някой е обърнал чертежа на фар на 180 градуса. По проект всичко е точно, само че е наопаки. Да завъртиш натуралистично-стилистичните постъновъчни клишета при Бекет наобратно, заменяйки ги с метафорично-символични е заигравка с една и съща монета. Извън дилемата ези или тура, средно положение или по-точно казано, извънредно положение в постановката задава прецизното композиране на физическото изпитание/усилие/риск/връзка/зависимост, спрямо мащабния терен, също и градското изплъзване от фигурата на тъжния клоун и може би най-вече това, че чертежът не е на фар, а на един доста добър театър.

Венелин Шурелов, сценограф

„В очакване на Годо“ на Иван Пантелеев е едно от най-мощните представления, които съм гледал в последните години. Мисля, че античният театър е произвеждал подобен ефект върху опита на гледащия и върху материята на сцената. Това е монументална работа, в чиято повърхност внезапно се отварят процепи – своеобразни черни дупки на пропадащия/проблясващия смисъл. Това са пространства недостъпни за институционализирания инструментариум на нормалността, затова и не ги виждаме. Но това, че не ги виждаме не значи, че те не съществуват. Спектакълът не ни ги показва, а ни дава възможност да ги почувстваме така, както предназначението на Годо се осъществява чрез неговото отсъствие. Имено тази антиматерия парадоксално поражда неистовото усилие смисълът да бъде реализиран, преди да изчезне. Алгоритъм от препратки към пост-холокоста и личния свят на Бекет прави моментна снимка на събудилото се човечество след края на епохите – едно човечество, което се е събудило, когато е било вече късно да се реагира. И тези миниатюрни фигурки се щурат около поглъщащата ги черна дупка, движени от неистовото усилие да удържат носещата се в студения космос Вселена. Цялото представление действа като импулс, който да породи подобен нему и да произведе реверберацията на изначалния жест. И в това е и неудобство на този спектакъл – той може да бъде споделян най-вече в контекст, развил сетива за подобен тип общуване. „Годо“ на Пантелеев не е лесен за възприемане, тъй като предполага цивилизационна култура на гледане или по-скоро развиване на изкуството на мета-гледането. „В очакване на Годо“ изисква съзнателно преживяване както на ужаса, така и на красотата и настоява на онази настройка на възприятията, с която полетата за изява на смисъла стават безкрайни.

Галин Стоев, режисьор

Тази пиеса на Бекет, вече част от световната драматургична класика, е интерпретирана от Дойчес театър както съвременно, в нерва и рефлексивността на своето ставане сега, така и в самото очакване на този текст, тоест някак класически. Спазен е духът на текста с неговата философска дълбочина, насока и тъжен хумор. Постигната е една сдържана игровост в спектакъла и пестеливост на средствата, със сигурни и точни акценти. Тази съсредоточеност на актьорите в безбрежността на нищото и пустотата, водеща както до тяхното осъзнаване, така и до тяхното отрицание в неизбежната надежда, която без своята напразност не би била и надежда, е наистина впечатляваща. В същия сдържан стил, метафорично широка, но точно внушаваща смисъла на текста е и сценографията. Съпротивата и заплахата на пространството, с неговия пораждащ и поглъщащ конус в центъра все пак се очовечават тъкмо от тъжната игра и тъжния хумор, пресъздадени от актьорите. Това е наистина един спектакъл, който си заслужава да бъде видян.

проф. Ромео Попилиев, театровед