Имахме късмета, направо у дома, да ни се поднесе нещо от тазгодишната селекция на фестивала в Авиньон. Така да се каже, прясно-прясно – най-новият спектакъл “Отело” на световноизвестния литовски режисьор Оскарас Коршуновас. Лично благодаря на организаторите.

Имахме и още един късмет чрез портал Култура да се информираме по-рано точно какво ще гледаме и колко дълго ще бъде то – 3 часа и 20 минути. Стряскащо. Много зрители се отказаха предварително.

След като го изгледахме, може да си припомним лаконично формулираното намерение: „Интересува ме въпросът за другия, за омразата към другия, за враждебността към „него“ или „нея“. (Отело се играе от цветнокожа актриса) Този въпрос ни позволява да осъзнаем, че героите и светът на Уилям Шекспир са напълно актуални. Позволява ни също така да разгледаме настоящите разриви между хората, живеещи сред руините на държави на благоденствието, и бежанците, държани далеч от възможностите, които развитите страни предлагат, чрез мощни армии, действащи по протежението на континенталните граници. Тези прилики между времето на Уилям Шекспир и нашето време хвърлиха нова светлина върху нашата посока и обвързаха адаптацията ни със съвременните световни проблеми.“ Заявеното намерение ясно се разчита на сцената и съвсем видно, повече от категорично и убедително, е защитено. В него, както долавям аз, има и известна интелектуална закачка, отправена към критиците на агресивния постановъчен стил, така че режисьорът добавя: „Режисурата на „Отело“ ни позволява да обърнем внимание на цялата гама от дискурси, от модели в нашето съвремие като постколониални и културни изследвания, критика на метанаративи или бинарни дихотомии и други постимпериалистически теми.“ Та, какво повече да добави човекът?

Ще споделя, че искрено съм възхитен от инструментариума, чрез който намерението добива плът. В технологически план всичко е постигнато чрез обиграването на макари, които са и постановъчните „съоръжения“ (Жак Льокок). На сцената (сценография Оскарас Коршуновас, Юлия Скуратова) има единствено и само различни на брой и големина промишлени макари, които изобретателно, не самоцелно, се превръщат в кули, кораби, легла, площадки, дансиги, сцени, валяци, блъскащи се търкалета, скривалища и т.н. – обекти и среда за действието. Върху, около под, над, както и с тях, артистите се придвижват и танцуват, като правят това със завидна лекота, доведена до съвършенството на прецизно поднесен с безупречна сръчност и липса на каквото и да е телесно и звуково напрежение цирков номер. Боравенето с тези „обекти“, освен метафоричното значение, носи и чисто приложен театрален ефект. „Хореографията играе важна роля в нашия спектакъл, за да направи представлението динамично и жизнено като днешния свят. Тъй като това е преди всичко физическо представление, реших да поканя млади актьори. На сцената са младостта, театърът и страстта.“
Резултатът, намерил своя точен образ в това постановъчно решение, може сполучливо да получи прякор „малката макара“ – героят Родриго, изигран виртуозно от Каролис Норвилас, артист със завидни умения в ползването на тялото и движението като изразно средство. Без да му отстъпват, са и останалите членове на трупата, които са пеещите, танцуващите и свирещи зловещи клоуни, които изграждат паноптикума на колективната сценична вакханалия на театралното действие, подпряно с видео, жив звук от режещ дисторшън на китара, вертикални цветни кръгове осветление, въздушната бяла лекота на воалите и тежката чернилка на изкуствените материи. „Театърът е инструмент, който ми помага да опозная себе си и обществото, в което живея.“
Какъв ли живот си живее този режисьор, а?!
Внимавайте, лудостта му е прилепчива.

Веселин Мезеклиев, актьор