„Две личности яростно защитават правото си на съществуване един срещу друг – животът и смъртта.“

„Респектиращ спектакъл! Изключително вълнуващ откъм визуална среда и текст! За първи път гледах Пуркарете в България и съм дълбоко очарована от тази среща. През цялото време не можех да откъсна поглед от сцената – всяка сцена беше като картина, която те поглъща. Мултимедийната среда е изключително завладяваща. Темите са дълбоко човешки и успяха истински да ме докоснат.“

Елена Димитрова, актриса и режисьор

„Аз съм гледал и други представления, като „Дванадесета нощ“, на този талантлив режисьор. Това конкретно е едно странно, но добро представление в един поетично-визуален театър, на сериозно ниво, който той владее. То крие в себе си фаустовски амбиции, което го прави любопитно за гледане. Екзотично представление, за театрална публика, която изпитва удоволствие от смяната на средства, защото тук има много ярки такива, които си заслужават да се видят. Мен лично страшно много ме развълнува.“

Проф. Пламен Марков

„Спектакъл, който говори в сенките и със сенките – като се започне от философския разказ и напомнянето, че най-добрият съдия е смъртен и стигнем до леглото пълно с пръст. Това са важни напомняния, подкрепени от силния визуален разказ. Употребата на видеопрожекцията не е декоративно, самоцелно естетизирано стредство, всичко е много на място и е част от действието през функциите на образа. „

Венелин Шурелов, сценограф

“Орачът и смъртта” е първото представление на Силвиу Пуркарете, което гледам на живо и ми беше изключително интересно да видя как режисьорът сблъсква метафизичното с игривото – силно качеството на голямата школа, от която произлиза.  Актьорът Калин Кирила,  изпълнител както на Орачът, така и на Смъртта беше изключително убедителен и категоричен в актьорската си игра. Той успяваше хем да си комуникира с визуалната среда и партньорите, представени с мултимедия, хем в същото време да запази самотата на героя си. Наблюдавайки актьорските му превъплъщения, за мен беше още по-любопитно да проследя и как субективният му свят е изобразен по един толкова хомогенен начин. Въздействаща комбинация между движенчески, мултимедиен и предметен театър.

Крис Шарков, режисьор

„Представлението ни провокира да се сблъскаме с един класически текст на късното немско средновековие, какъвто е „Орачът и смъртта“ на Йоханес фон Тепл чрез съвременните мултимедийни подходи. По много прагматичен, но заедно с това и метафизичен начин, текстът ни сблъсква с темата за смъртта и за преходността на човешкия живот, разгръщайки конфликта от едно наистина трагично събитие – смъртта на една невинна жена, съпруга и майка. Актуалното се разгръща в персонификацията не само в текста, но и на сцената. Две личности яростно защитават правото си на съществуване един срещу друг – животът и смъртта. Много ми харесва ироничният подход към темата, който придава парадоксалното измерение на един такъв философски дебат. В представлението е спазена много прецизна дистанция, която не злоупотребява с емоциите на зрителите. И това отчуждение, което и актьорското изпълнение подчертава, а и самата сценична среда, всъщност е много благотворно, защото ни концентрира именно върху проблема за тлеността и преходността. Употребата на пространството по-скоро възбужда рационалните ни мотиви да се замислим защо и какво се случва в нашия живот, отколкото да емоционализираме на базата на това, че се оприличаваме с темата или персонажа.“

Д-р Петър Денчев, режисьор и писател

„Много интересен спектакъл! Неочакван  прочит на средновековен текст – философска притча за срещата на човека със смъртта. Изключително любопитно театрализиран мотив за изправянето на човека пред всички преминаващи през него грехове, изкушения, – неща, които го притискат, намерили израз във визиите с мумиите… въобще образи, които са го съпътствали през целия живот. Любовта на живота му например – в такъв момент той се бунтува срещу смъртта заради несправедливостта от отнемането на най-свидното му, но в крайна сметка тя го убеждава, че това е естественият кръговрат и когато човек се ражда неговата смърт вече е предопределена. Много интересно сдвояване на образа на умиращия човек с неговата смърт. Сценичното пространство беше умело оживено, в съчетание на живо актьорско присъствие с мултимедийни проекции, което въздействаше по автентичен начин, а оригиналната игра с мащабите допринесе за цялостно впечатляващата визия.“

Д-р Зорница Каменова, театровед

„Харесвам Силвиу Пуркарете — гледала съм много негови спектакли, включително и на Международния театрален фестивал „Варненско лято“. Харесвам начина, по който режисьорът разказва историите си и как опоетизира театъра. Смесването на изразни средства също много ми допада. Винаги в неговите постановки има нещо брехтово. Изненада ме използването на медия в спектакъла, начинът, по който се работи с двуизмерното и триизмерното, както и мащабите… Визуалният език като цяло беше много любопитен. Текстът ми се стори малко тезисен, но все пак той е написан доста отдавна и е характерен за епохата си. Определено беше интересно да се види този спектакъл. “

Проф. Мира Каланова, сценограф

„Това е поема в картини.  Беше велико, защото спектакълът се занимава с едни наистина вечни въпроси – за душата, за тленното, за смисъла на човешкия живот и смъртта. Изключително красива и философска театрална поема, която борави с всички сетива. Много, много, много въздействащо и много красиво.“

 Жана Рашева, актриса 

“На мен ми хареса спектакъла. Особено като текст. Този спор между човека и смъртта, между господ и неговите създания… На този средновековен текст му е намерена много адекватна сценична форма. Хем адекватна по библейски, хем съвременна. Аз може би още не мога да кажа всичко, което искам, понеже все още съм под огромното влияние на този мащабен спектакъл. Но мога да призная едно – текстът много силно ми въздейства и много се надявам и на хората така да им е повлияло.”

проф. Пенко Господинов, актьор и преподавател

„На първо четене имам колебания в личния ми комфорт в избора на този текст. Той до голяма степен прави представлението много резерватно и много капсулирано, много свеждащо зрителя до един определен кръг хора с вкус към този тип текст, коментар и естетика, езикова и словесна такава. Казвам го като човек, който има изключителен вопиющ пиетет към средновековни и ренесансови текстове, който тук открива текстове, стъпващи на Стария Завет, на „Роман за розата“, на Еклесиаста.

Ако подобен текст по никакъв начин не се адаптира на текстова основа, не се промени, рискува един зрител, ако приемем, че редовият зрител не е такъв, който плува в тази култура и езикова и религиозна традиция, рискува този текст да бъде разчетен твърде буквално, каквито и внушения да прави визуализацията и поставянето на сцена. Четенето на подобен текст буквално е фатално рисково, то е като четене на библейски текст буквално. Това са метафори и алегории и всеки буквален прочит за нас означава „убийте ги с камъни“, в същия текст, който казва „не яж животни с раздвоени копита“ и „не носи дрехи с повече от две материи“,  но профанът се хваща за едното и някак не чете другото.

Все пак, като някакъв естетически перверзник, който неистово се забавлява на този тип текстове за мен е огромно изкушение да видя какво се случва на сцената. Виждам абсолютно виртуозно представяне на текста в интерпретиране през игра. Виждам много богата цитатност, която вади текста от конкретиката му, от традицията, която го създава и го надгражда през всякакви времена и епохи. На сцената виждам картини на френски класицисти, романтици, сюрреалисти и руски художници. Това до голяма степен ме забавлява.

Мисля, че част от виртуозността е в трудността да се работи по този начин без нещо да стои самоцелно и изкуствено. Напротив, беше адски естествено и органично, най-вече в изговарянето на това, че има една повсеместност и всеприсъствие на смъртта – точно каквото е мисленето на средновековния човек. Нещо, което ние модерните хора някак сме позабравили. За разлика от средновековния човек ние виждаме смъртта и въобще се сещаме за нея, едва когато се сблъскаме с нея под формата на загуба на близък или заплаха за собствения живот. Този текст е създаден в една традиция, в която смъртта е ежедневие. Тя е наистина навсякъде около нас. Това нейно вкарване тук на ниво бит – да наднича в хладилника ми, да се качва в гардероба ми, да ляга в леглото ми, да сяда на стола ми, да вечеря с мен, иде точно да ме вкара там. Самото начеване на живота ми вече е договор със смъртта, тя е невъзможна без съществуването ми и то няма как да не завърши с нея. В този смисъл – брилянтно и адски вкусно реализиране на цялата идея. Припомняне на това, че смъртта е близо до нас и нейният хоровод във всеки един момент може да започне. И това видяхме – този смъртен хоровод, този макабрен танц, който е толкова любим на средновековните хора, точно с тези – вече в смъртта си станали анонимни силуети. Дали си бил папата, краля, съдията, богаташа, бедняка, орача – дори самото заглавие играе с този контраст – орачът – тоест този, който посява живота, а косачът – този, който го помита. „

Николай Колев, философ и журналист