Принудително изолирани от театър „на живо“ в неочаквано сполетялата ни ситуация на пандемията, получихме дигитален „прозорец“ към световните театрални сцени. В периода от 13 до 23 ноември бяха излъчени чуждестранни и български представления. В широкия спектър от възможности за избор се спирам на „Лебедово езеро“ най-вече поради провокациите на необичайната интерпретация на темата, завладяващата визия и високото професионално изпълнение на танцьори и балетисти.        

Спектакълът „Лебедово езеро“ на Норвежката национална опера и балет, с режисьор, хореограф и сценограф Александър Екман и композитор Микаел Карлсон, бе част от програмата на дигиталното издание на платформата Световен театър в София, 2020, инициирана и осъществена от Фондация ВИА ФЕСТ. От Анна Топалджикова

Toва не е музиката на Чайковски, не е адаптацията по старинната немска приказка. Спектакълът проследява пътуването на един сюжетен мотив във времето и онагледява трансформациите му. Но същевременно проследява и движението във времето на идеята за представление и стила на изпълнение на танцьора/актьора. А това отвежда към промяната на човешкото усещане за света около него. Представлението постепенно се оттласква от битийния поток на живота и от представата за романтичния сюжет, роден от човешката фантазия, за да концентрира погледа към водата на езерото като жива енергия, която е и тук, и в космоса, както и ние – омагьосани лебеди, сме едновременно телесно и духовно едновременно тук и там.

Създаден през 2014 г., „Лебедово езеро“ е визуален спектакъл, мегазрелище, което съчетава танц, танцов театър, балет, драма, опера, прожекция. През модернизма драматичният театър разширява границите си, активно присъединявайки други изкуства, а през последните десетилетия съвременният танц извършва подобно движение, включвайки към своята специфика театъра и други изкуства. Представлението на норвежката опера и балет е прецизно структурирано в три действия, между които се спуска черно пано с прожекция – указание кога се случва действието. Преди първо действие четем: „1877 г. приблизително“. Това е годината на създаването на музиката на балета „Лебедово езеро“ от Чайковски по либретото на Владимир Бегичев и Василий Гелцер. Минималистичният декор създава асоциация с град – стени с множество врати, хора (и никакви лебеди), непрестанно влизат и излизат, търсят някого, пеят, тичат, самоубиват се, радват се, отглеждат деца, сами или заедно, живеят… Действието започва с хорово произнесеното: „Имало едно време… В един далечен град… “. И ето че в костюми от епохата се появяват един творец и един продуцент. Как се ражда историята – в духа на времето творецът очаква вдъхновение свише, вярва, че е съд, в който Провидението ще изсипе идеята. Той е геният, който ще озари с въображението си скучния ден на обикновените хора. Продуцентът и тук, както и във всички времена, се интересува от приходите, ето защо очаква да чуе каква е историята, представлението трябва да разказва история! Тази тема прескача ограничената времева рамка, нали това се случва и днес. Всекидневието се нарушава от събитие, което фокусира вниманието върху темата – стрелец убива лебед – мъртвата птица пада на сцената „от висините“, както и идеята за Лебедовото езеро буквално „пада от небето“. Ето го и принц Зигфрид, заедно с него с балетни стъпки притичват балетисти… Следва черно пано с надпис Второ действие: „137 години по-късно“. Това вече е годината на премиерата на настоящото представление – 2014. Боси, полуголи и с елементи на съвременно облекло – якета, клинове, черни шапчици, „лебедите“ са сами на празната сцена, сами с водата и осветлението. Светлината на многобройните прожектори, които се спускат и отдалечават, отразява водата върху телата. Игра на отражения… Свръхинтерпретацията е преобърнала историята, по-скоро я е нихилирала, останали са само парченца – бял и черен лебед в опит за черно-бял конфликт… Изчезнал е приказният сюжет, но се е появило нещо друго – темата на водата през погледа на лебеда, през кожата на танцуващия човек. Отново се е появила оперната певица, но тя вече пее джаз, присъединяват се музиканти – с туба, цигулка, тромпет. От „небесата“ се изсипват стотици бели гумени патенца и „човечеството“ хуква да консумира езерото – партита, уотърбол, вечеря на свещи с храна и питиета на маса във водата… сладък живот. Консумация. Още една асоциация, която възниква за мен – спомням си заглавието на известния роман на Жорж Перек „Животът. Начин на употреба“ – Езерото като начин на употреба. В езерото вече няма място за лебеди.

Първата част е съставена от множество сюжети – фрагменти от различните „малки“ човешки истории. Но ето че във втората вече няма една голяма история. Само вода, танцьори, светлина и музика. Музиката задава ритъма на разказа, енергията, насоката, настроението, напрежението му. Танцьорите, независимо дали омагьосани или размагьосани лебеди, са сами и са всички заедно. Редуват се разбесняване, еуфория, гняв с отпускането на телата – танцьорите лежат по гръб като мъртви… След играта следва обърканото, хаотично, отчаяно хвърляне и застиване. Ненадейно водата се излива и отгоре. – Откъде? – От космоса? Те са целите в нея и в неподвижността, може би в нирвана. Надписът на третата част: „След 427 години“. Ненужно е да го изчисляваме. Това действие е кратко – човек в костюм на робот прекосява забързан сцената, преджапва езерото, на гърба му са окачени две големи бели крила, над главата му – лебедова шия с глава и човка. Спира за момент, обръща се към публиката, имитира с ръце двукратен жест на криле в полет и продължава… скрива се зад страничната кулиса. Историята на езерото и неговите лебеди, в началото романтична, завърши с един опростен жест – елементарен знак на приключването.

Тази интерпретация на темата „Лебедово езеро“ въздейства с играта на тела и светлина, с илюзията за истинско езеро с неистински лебеди, с неприказни, но странни същества, с непрестанни преходи на енергиен взрив и моменти на покой и съзерцание, с високо професионалното, прецизно и артистично изпълнение на танцьорите. Танц, танцов театър, балет, театър, опера… присъствие на оркестър и диригент, както в операта, впечатляващ визуален ефект… Всичко това протича в единство – свободно разтваряне в многообразието, извън жанрови модели или по-скоро въпреки тях. Целостта му до голяма степен зависи от това, че постановката е произведение на Александър Екман, едновременно като режисьор, хореограф и сценограф. Цялото е мислено от един човек, през неговата гледна точка и с високите му професионални умения в трите области на изкуството. И разбира се, той успява да го постигне в съавторство с композитора и с артистите.

В края ми се иска да обърна внимание колко важно е да бъде добре заснет един спектакъл, тъй като това вече е произведение, различно от представлението на живо. Пример за това е работата на Джеф Тюдор, режисьор на филмовата версия на „Лебедово езеро“ – великолепно претворени ритъм, усещане за музиката, за паузата, за тишината и шума; редуването на общи и близки планове; детайлите – например потрепване на ръката в точния момент след дълга неподвижност на отпуснатите във водата тела. Вероятно качеството на заснемането на спектакъла ще придобива все по-голямо значение, тъй като пандемията надали скоро ще приключи и надали ще е последната. А наслаждението от срещата с изкуството ще зависи и от качеството на медията, която ни свързва с него.