Ще започна от баналната констатация, че „Орхидеи“ е преди всичко красив спектакъл. Внимателен, прецизен, случващ се едновременно в себе си и наподобявайки емоционална, споменна вътрешност фрагментарно позоваваща се на реални истории, влияния на различни изкуства, цитати. „Орхидеи“, може да се каже, „се прави“ на архив. Представлението (нещо като тотален документ) се случва в своята пълна невъзможност по отношение на изчерпателността. В него се преплитат фрагменти, биографични откъси, реплики, кратки случки, Шекспир, Чехов, Бюхнер, Марат, Дийп Пърпъл, Пиетро Маскани, Мане, Моне, Веласкес, Филип Глас, Буковски, Анаис Нин,  Стендал, Кафка, Хюм, Езра Паунд, Данте Алигери, Оскар Уайлд, Е. Форстър, Морандоти, Джон Дън, Пабло Неруда, Джани Родари, Песоа, Вирджиния Улф, Чарлз Буковски, Елтън Джон и т.н. – все парчета от личната памет, оплела смислова верига в работата на режисьора и актьор Пипо Делбоно. „Орхидеи“ борави със собствените си кодове, обговаря се, заявява (директно или не) всичко, което ще бъде извършено. Спектакълът поставя интерпретацията в невъзможност. Заявено като единствено намерение е стремежът към истината. А личната истина не подлежи на интерпретация, тя единствено може да бъде повторена, да се превърне в двойник на първообраза си, на действителността. Текстът и нека ги наречем – сценичните изображения са това отразяване на истинното, което не може да е  цялостно, то е копие, отрязък, буфосинхроничност на истината. Няколко пъти в представлението има сцени (от операта „Нерон“, от „Ромео и Жулиета“), в които композираните сценични тела, сякаш инструменти, проводници на външен текст, без реално да изричат и дума, поварят предварително записана текст или ария. Отварят устните си, следват думи, но текстът е напълно откъснат от телата. Това всъщност е основният начин, по който текстът е разположен в „Орхидеи“. През цялото представление Пипо Делбоно го изговаря на пулт, намиращ се зад публиката. Текстът трайно не е актьорска упора, но и не отсъства. Не е деформиран, не е илюстративен, текстът буквално витае. Пипо Делбоно е поверил текстови откъси само на двама актьори в цялото представление. Активистът и момичето, което продава копията на Моне, Мане и Веласкес от къщата на баба си са единствените, които имат своя текстова автономност. През останалото време паралелно се случва разказът на Делбоно и почти хореографираните сценични картини. В някаква обособеност се осъществява тичането на Пипо Делбоно от пулта към сцената, където гласът му никога не се чува. Тази интензивност и привидна безмълвна сценичност, влияе на ритъма, прави всеки следващ текстови фрагмент, който Делбоно ще изговори все по-задъхан, с все по-малко кислород.

Отделянето на време върху начина, по който Делбоно работи със собствения си текст, изобщо с опита за абсолютна нелитературност, нехудожественост на употребата на театралния текст, е за да подчертае двойнствената структура на „Орхидеи“ – текстова и сценична. Текстът в „Орхидеи“ е едновременно вторична конструкция, но и повърхност, по която се плъзга разбирането за истината. В средата на представлението на сцената излиза актриса, чийто монолог започва с думите: „Добър вечер. Сега разбрахте, че нашият режисьор вече не обича театъра, не. Не може да понася актьорите, които изричат реплики – класически, съвременни, осъвременена класика… Накратко тези, които се преструват на такива, каквито не са. Режисьорът ни е в период на търсене на истината. А реалността, която ни заобикаля, казва той, е много по-силна, по-луда, по-драматична от който и да е текст, измислица, пиеса. Затова на този етап от търсенето ще се възползвам от публиката, събрала се тук тази вечер, за да покажа картини от къщата на баба ми, в Кремона, която в момента се продава.“

Друг важен момент в спектакъла е разказът за разговора между две жени. Едната имала две орхидеи – изкуствена и истинска. Те били досущ еднакви, „защото знаеш как е с орхидеите, никога не можеш да различиш истинската от изкуствената. Проблемът е, че когато някой дойде на гости, и иска да ги докосне, никога не се знае… Винаги ти се иска да докосне истинската!”

Пипо Делбоно поставя истината на сцената, подлага я на изкуствени обстоятелства, парадоксално без да я превърне в изкуствен акт, без да е „разиграна“. Делбоно държи театъра настрана от истината и тя се осъществява както в историята на неговите актьори без театрално образование, така и през собствения му текст. Истината се случва чрез изказването й. Разбирането на Делбоно е противопоставено на театралната конвенция, на репрезентацията или мимикрията на литературни, драматургични образи, състояния и пр., на изиграния текст. То се придържа към дистанцията от психологизма, въздействието върху възприятията, отношението към жеста. Истината е всъщност в опозиция на наподобеното.

„Орхидеи“ е изграден от собствените си биографични и контекстуални елементи, не е авторефериращ, но буквално се съдържа сам в себе си. Това отнема едни от основните инструменти на интерпретацията. Така „Орхидеи“ обезоръжава гледащия го и му предлага единствено да се довери. Представлението увлича в странна последователност на заявености и техните реализации. Пипо Делбоно казва, че винаги е искал публиката да танцува и в определен момент от представлението опитва да я накара да прави това; предполага, че не е лошо, щом театърът е за развлечение, да се раздават сладкиши и в някакъв етап това се случва; казва, че майка му си е отишла, защото вероятно не разбира този свят; казва, че той се опитва да разбере нещата, които се изплъзват; казва, че според неговата майка, за да разбереш хората, трябва само хубаво да ги погледнеш в очите; казва: „Днес бих ѝ отвърнал, че на улицата, когато гледам хората в очите, често изпитвам страх, защото знам, че ние, хората, сякаш е нищо работа и за едното нищо, сме способни да убием“; непрестанно се вглежда в публиката; казва, че на сцената стои Бобо, живял 45 години в лудница, ням, наскоро си счупил крака, но вече е добре и въпреки това предпочита да се движи в инвалидна количка; казва, че се влюбил в Африка; казва, че е „разочарован „бял човек“, че никому не може да предложи нищо освен объркването си“; казва стихотворения или петминутна поредица от литературни цитати, афоризми, изказвания на писатели или музиканти; казва истории на художествени произведения или новинарски откъси; казва думи на негови зрители или театрални критици; казва митът за Орхид; (по)казва двойнствената природа на орхидеята, превръща я в символ на накъсаната политическа, социална, лична действителност;  казва, цитирайки Керуак: „Този свят не ми харесва, но няма къде другаде да живея“; добавя, че светът го отвращава; казва, че според Анаис Нин ставаме творци, за да създадем свят, в който ни е възможно да живеем; казва, че майка му липсва.

Казва също, че някога разговарял с директорка на български театър и според нея театърът трябвало да е разбираем, той отговорил нещо, което на пръв поглед е обикновено клише, но неподозирано като потенциал и абсолютно валидно за неговата работа – „Театърът, казва той, трябва да докосва, дори и изобщо да не разбираш какво се случва на сцената.“

Всичко изброено има огромно значение, то е не просто текстови чарк, а функционира, осъществява се в представлението. Така че съвсем не е задължително предварителното знание, че Пипо Делбоно е един от най-забележителните европейски режисьори, че кариерата му включва сътрудничество с Пина Бауш, за което има директни референции в „Орхидеи“, че е учил в Бали, Индия, Япония или каква е идеята му за „тотално представление“, значението на жеста в неговия театър или пък историята на неговата трупа, състояща се от мъж със синдрома на Даун, който е бил ученик на неговата майка, споменатият вече Бобо, бездомник и др.

В „Орхидеи“ всичко е налично. Представлението настоява да увлече публиката в наративна и композиционно-картинна структура, да я погълне, да я остави на образа, да пробие подкожно.

В крайна сметка обаче „Орхидеи“ е посветен на майката на Пипо Делбоно, починала неотдавна. Това не е просто спектакъл-почит, а представление отнасящо се буквално към паметта. Само че тук паметта не е обект на изследване, не е разглобена и далечна. Паметта е мислена като съществуване, като задържане на събития, отнесени единствено към живото.

По време на представлението грешно си помислихме няколко пъти, че то ще свърши. И това не е необичайно за Пипо Делбоно, защото както беше отбелязано в „Орхидеи“: „Спектаклите на Пипо Делбоно са с хиляди финали. Може би защото не иска да напусне сцената или защото не иска да напусне живота.”

Един от тези финали ще послужи и за край на този текст. Той представляваше видео, в което майката на Пипо Делбоно се намира вече в болницата и бавно произнася следното:

Не плачи.

Не изпадай в отчаяние заради мен.

Не съм те изоставил.

Единствено пред тебе минах.

Не съм те изоставил.

Над тебе бдя.

Не плачи.

Не губи надежда.

Обичта ти към мен единствено ще расте.

Мисли как живея, потънал в безкрайна красота,

в безкрайна радост.

Един ден ще се срещнем тук

и ще бъдем заедно в този извор на безкрайна радост.

Свети Августин

Текст: Демна Димитрова