Мирослав Христов, драматург

„Зловещата долина”  представя едно ново усещане, което тепърва ще навлиза в човешкия живот, в ежедневието, в близкото бъдеще, когато роботизацията, изкуственият интелект и роботите ще станат част от живота доста по-осезаемо. Новото усещане – да се сблъскаш със своя неочакван близнак, който никога не си знаел, че съществува, но ти си създал, за да ти служи. Щом погледнеш това, не можеш да повярваш, че може да бъде истина.

Представен е и трансхуманизмът, който предстои да стане част от човечеството. Както и човекът, който се съревновава с машините, бидейки биологично същество. След неговия край, когато разглеждах самия робот, ми се стори, че колкото повече имам досег с такива неща, толкова повече искам да се върна обратно в света на чисто човешкото. Именно това понятие (човешкото) се проблематизира и в “Зловещата долина”, както и тепърва ще се случва в предстоящата епоха на трансхуманизма. Надявам се, че колкото повече се сблъскваме със своите „зловещи двойници“, толкова повече да си припомняме и изясняваме какво значи човешка природа и какво значи да си жив.

Яна Пункина, журналист, автор на поезия и проза

Много ми беше интересно да наблюдавам себе си като зрител в тази ситуация. В началото влезнах с напълно обичайното си усещане за театър. Бях седнала на първия ред, а аз обичам да седя на първи ред, тъй като не виждам много добре, а това обичайно усещане, че актьорът е жив и ме вижда, от начало го имах. Известно време контролирах себе си и движенията си, и се опитвах да поддържам зрителен контакт все едно пред себе си имах актьор. Като, че ли забравих , че това е робот. В един момент осъзнах, че това не е актьор, който има нужда да вижда, че е задържал вниманието ми, защото когато гледаш театър го има този обмен. През цялото време демонстрираш и имаш роля в случващото се показвайки на актьорите, че те държат вниманието ти. Опитах се да се държа сякаш това пред мен не е актьор, но не успях, защото за мен това е конвенцията на театъра.

            В един  момент започнах да му разглеждам лицето и усетих как мога да го разглеждам много по-нахално, от колкото би бих разглеждала лицето на човек. Осъзнах, че мога да  се взирам в лицето му, да му пипам лицето с очи и да видя всяко нещо по него. Правейки това, все още нямах чувството, че това е робот. Страна ми някак мъчно за него, защото видях колко са възпалени очите му. Аз знам, че те не са такива, а това е създал се ефект от режисьора, чрез който се показва силикона, който остарява и за това изглежда някак странно.  Въпреки това, имах чувството, че това е човек с много възпалени очи, който или ужасно много е плакал, или има някаква болест. Това ме накара да изживявам всичко сякаш пред мен има истински човек, който много страда и който е измъчен от тялото си. В същото време част от мен си казваше, че  всичко това, което мисля е абсурдно. Започнах да осъзнавам, че това е просто една машина, която изглежда така заради времето, което е отработила.

            По някакъв начин текстът, който звучеше много си пасваше с нещата, за  които си мислех. Вероятно те са били продиктувани от него. Доста интересно беше това,че често се говореше за театралната машина. Даваш си сметка, че това не е само роботът, който играе роля, а театралната машина е всеки театър, всяко взаимодействие в живота ни. Все пак ние до някаква степен постоянно влизаме в някакви роли и се отделяме от себе си, създавайки копие на себе си за пред другите, което е малко по-преработено и малко по-добре от това, което вътре в нас.

            За мен най-странното нещо е, че не изпитах това усещане за „uncanny valley”(“зловещата долина“) в това представление, дори усетих емпатия, идентифицирах се, не можех да се убедя напълно, че това не е човек.

Деница Езекиева, театровед

Личният ми прочит на „Зловещата долина“ се свърза с темата за неизлечимостта на човешкото страдание. Писателят Томас Мелле споделя, че от години е диагностициран с маниакална депресия и суицидност. Всичките му опити да се лекува и спаси до този момент са неуспешни. С изключение на един – този на създаването на негов изкуствен двойник. Почти към края на „Зловещата долина“ Мелле се обръща към публиката, директно и споделя, че хуманоидният робот е лечителното му друго Аз, върху което той е прехвърлил не само физическите си особености, но и вътрешните, онези които не успява да контролира. Роботът е изцяло във външен контрол, за разлика от болестта и за разлика от инстинктите. В този смисъл „Зловещата долина“ може да бъде разбрана и като опит за терапия на човека от неизлечимото в човека. Стремеж ли е справянето с необяснимото в природата ни дори когато опитите се провалят? Можем ли наистина да се свържем със себе си или това е просто фикция на съзнанието, опит за граници и самоконтрол? Вероятно „Зловещата долина“ само поставя тези въпроси, без да отговаря, за да предизвика към размисъл самите нас.