Без съмнение Шекспир е майстор на думите и успява да нарисува картини с перото си, което малко писатели преди или след него са постигали. Пиесите му изследват човечността на хората и с голяма точност улавят много истини, валидни за човека. Освен достъпните теми с вечна значимост, друга уникална черта на Шекспир са неизброимите начини за интерпретиране и поставяне на неговите пиеси и героите в тях на сцена. Един от най-ярките примери за това е „Макбет”.

Всички персонажи в тази кървава трагедия са толкова плътни и позволяващи да бъдат разгледани от различни ъгли, че добрият режисьор може да се възползва от тази гъвкавост. И въпреки че историята е първоначално заложена в определено място и време, тя подлежи на съвременни интерпретации, които могат да извадят на преден план скритата връзка на текста с днешния ден и проблемите на съвременното общество.

Този факт потвърждава и един от акцентите на Световен театър в София – спектакълът „Макбет” на италианската компания „Театроперсона” с режисьор Алесандро Серра, представен на 2.06 в Младежки театър „Николай Бинев”. Този прочит на една от великите трагедии на Шекспир пренася действието от Шотландия в Сардиния. А заедно с това променя и езикът. Текстът, произнасян от актьорите е на сардински диалект – остър и суров език, доближаващ се до латинския, но много музикален и позволяващ издигане на комуникацията до високо ниво на очарование, помагайки на думите да зазвучат като мантри. Дори и да не следиш българските или английски субтитри, думите, произнесени от актьорите, действат като сила и звучност, а не като смисъл.

Абсолютна тъмнина. Напрягаш зрението си и виждаш неясна форма: метална стена по средата на сцената, единствен елемент от иначе черното и пусто сценично пространство. Някъде иззад тази метална стена започва да се чува шум, който скоро се превръща в оглушителен тътен от главозамайващи вибрации, абсолютен и съвършен синтез на един човешки и природен свят: вселена без светлина, обитавана от натрапчивото присъствие на смущаващия звук, като че изграден по образ и подобие на опустошената душа на главния герой.

На тази сцена, потънала в прах и пепел, всяка появяваща се вещ се превръща в знак. Визуалната композиция на сценичното пространство приема измеренията на визуална поема: изгубваш погледа си в символичното измерение, произведено от телата, които са внимателни изпълнители на ритмичен и точен резултат, за който спомага и осветлението, което подсилва въздействието от жестовете и движенията. Прахът от сцената обгръща телата, разширява и подчертава движенията. При преместване на чести от сценографията, падането на стените, които се превръщат в маси, при плъзгането на тела по сцената прахът е като жив елемент, с характер, който съдейства за развитието на събитията и ги придружава. Той е като пълзящо предзнаменование, което знае как да придаде на материала очертания на неизбежното и страшното. Камъните, които с течение на представлението биват подредени един върху друг в десния край на авансцената, биват оръжия, ориентири, пиедестали. Те са знаци на статична твърдост, но едновременно с това и на срутване. Друг елемент, който натрапчиво препраща към усещането за смърт и кръв, е постоянното жужене на мухите. Те са първите, които се втурват към свежата кръв на трупа.

В една мъжка компания, каквато е тази в представлението, повлияна от елизабетинския театър, женствеността бива отхвърлена. Фулвио Аколи влиза в ролята на Лейди Макбет: тъмна дълга коса, слабо, високо, андрогинно тяло.  Буквално се извисява с една глава над Макбет. Отношението ѝ към него граничи с майчинско. Но в нея липсва чувственост, липсва женската крехкост, което прави тази версия на лейди Макбет по-решителна и кървава от съпруга си.  Тук тя е напълно наясно с правилата на играта, знае какво и как трябва да се направи. Макбет и неговата съпруга живеят в симбиоза, която е много ясно изразена в представлението, дори в жестовете им. Прегръдката, която ги обединява, не показва само брачната любов. Тя излиза извън интимното свързване и генерира един нов тип връзка, като тази, която свързва майката с детето. Въпреки че нямат деца, осезаемо се усеща майчинското в образа на Лейди Макбет – майката става ключ в разбирането на реалността, способна да повлияе на всяко действие на Макбет.

Особен колорит в представлението внасят трите вещици, наподобяващи на траурно облечени възрастни жени, те яхват метли или изричат заклинания, провесени с главите надолу. Внасят нужната доза хумор в представлението, но смехът се усеща като такъв, по време на погребение. Тези зловещи вещици на Макбет примесват смеха на зрителите със своите заклинания, ситните си стъпки, плюенето и обидите една към друга и ги превръщат в забавни гегове, които свалят напрежението.

Макбет е неконтролируем, груб, но в известен смисъл героичен в своята енергична и атавистична връзка със земята и нейните звуци, които не могат да бъдат разбрани освен от перспективата на вечността. Малко по малко виждаме трансформацията му в архетипния образ на злодея. Макар да опитва да се бори с това, в крайна сметка виждаме трансформацията на Макбет – от смелия генерал до полуделия от жажда за власт крал. Няколко запечатващи се в ума сцени се появяват като плод на болното му съзнание. Един от най-въздействащите е с голите до кръста мъже на четири крака, които под звуците на квичащи прасета, като освирепели от глад животни над голяма купа се борят за залък от ръката на лейди Макбет. Тази сцена е като препратка към мита за превърнатите в свине войни на Одисей от магьосницата Цирцея. Сцената с вечерята представлява чиста почит към Дионис и неговото изкуство. С позиционирането на масите и прожекторите пред тях, тя наподобява на театър в театъра. Хляб и червено вино, подредени по протежение на дългата маса, биват стъпкани бавно и неумолимо от призрака на Банко, като създават поредния звук, който като зловеща поличба съпровожда делириума на Макбет.

Чрез архаичните ритуали, език, звуци, светлина и прах „Макбет” на Алесандро Серра извършва културното пренасяне на шекспировата драма, като ни връща в най-суровата ѝ същност и макар да прави промени, по никакъв начин не изменя основния смисъл. Ставаме свидетели на тази сплав, от която е изградена историята на предците ни, съставена от ритуали, обичаи, традиции и забравени суеверия, но сякаш вградена в колективната памет. Есенция, постигната чрез смесването на естественото и неестественото, от хумор, чрез който човешката плът е оголена, разкъсана, ранена нито повече, нито по-малко от тази на зверовете. Спектакълът успява да намери точния баланс и да бъде едновременно зрелищен и забавен, преливащ от енергия и показващ унищожението от предопределения ход на съдбата, предизвикан от човешката алчност и жажда за власт.

Наталия Алексиева