Младият актьор от Марин Рангелов за „Макбет“ на режисьора Алесандро Серра.

За пръв път давам публична оценка за театрален спектакъл. Oще с влизането в салона се вълнувах, като че ли ще играя аз. Отговорността да гледаш едно творение на изкуството и да разкажеш за него е голяма и интересна вселена.

Завършил съм художествена гимназия и от малък наблюдавам как хората, гледайки едно нещо, виждат много повече. На 2 юни в Младежки театър „Николай Бинев” гледах италианското представление по мотиви от „Макбет“ на Уилям Шекспир.

Ще започна с това, че всички роли се играеха от мъже, което у мен веднага създаде любопитство, най-вече за образа на Лейди Макбет. Тази емблематична роля, играна на сцената и екрана от актриси като Хелън Мирън, Джуди Денч и Марион Котияр, сега видях в образа нa Фулвио Аколи – снажен мъж с дълга черна коса и брада.

Алчност и власт обвити във финес с много точни премерени движения. Високата фигура и черната й рокля ми напомняха на шахматна черна царица. Ами вещиците? Важно е да спомена цялата прах по сцената, която при стъпките на вещиците се превръщаше в мъгла от магия. Както и тези трима италиански майстори на етюдите, с които залата се забавляваше истински и чакаше пак да се появят на сцената. Те бяха тези малки пешки, без които цялата „игра” не може.

Силно впечетление ми направи една много интересна „фигура”, изиграна от Маурицио Джордо. Казват, че луд, пиян и сляп най-трудно се играят. Остава ми да го видя как играе луд и сляп. А колкото до лудостта… Леонардо Капуано – Макбет. Не говоря италиански, но на английски език има един израз „hands down” – ръцете долу. Този пълен с доброта воин, който се поддава на властолюбието и за 1 ч. и 45 м. минава през гигантска трансформация. Изцъклените очи, с които гледаше право към хората в салона и казваше „Макбет!”, е нещото с което ще запомня видяното. Сценичната среда и осветлението са на режисьора Алесандро Серра, който е сътворил такава сценография, която оживя под точното докосване на творците. Седемте перфектно балансирани камъка, които артистите подреждат, създават у мен чувство за постижение, но може би само временно, както става и с човека, който играе заглавието. Черно-белите, преобладаващи нюанси в цялото още повече ме пренесоха на шахматното бойно поле. И точно там Макбет сам матира себе си, воден от алчността.

Шах и маК.

Зададох си въпроса : „Дали в неговите очи всичко това си е струвало?!”