Лични настроения от настроението на спектакъла „Три сестри”
Ромео Попилиев за „Три сестри“ на Габор Томпа
За пореден и не за последен път се играе тази пиеса, но сред дългия низ от постановки си заслужава да запомним това представление на Унгарския театър от град Клуж, Румъния. От драмите на Антон Чехов сякаш в „Три сестри” най-силно се уплътнява призракът на течащия и тихо изплъзващ се живот, захранващ постоянни надежди и все повече избледняващ без особените си събития по пътя към нищото. Според самия автор пиесата „Чайка” трябвало да започва forte и да завършва pianissimo, но по принцип същото важи и за „Три сестри”.
Колко е трудно обаче да се лишим от това така елегантно, тъжно-смешно, но вътрешно болезнено, макар и не съвсем силно, а подобно на често явяващ се тъп забобол чеховско изтичане на живота – свикнали сме с този общ и все още сравнително наложил се сценичен образ на пиесата; нали толкова често сме го гледали досега. И тъкмо оттук, като че ли от най-главното, започва промяната в този спектакъл.
Да, постепенното отпадане на мечти, очаквания и надежди; скучният поток на живота, проточено-протичащ с постоянното неслучване и разминаване в него; безцелните думи, които той влачи често без всякаква връзка с предишните, постоянните противоречия между желание и действие, повсеместният блокаж на волята, невиждането и нечуването както на другия, така и на очевидното – всичко това се лее в непрекъснат поток при автора, без никаква натрапчивост. Но в този спектакъл се вижда нещо различно. Плавният поток, наситен с малки водовъртежи, сега е заменен от река, която влачи едрите си и груби късове живот, изплуващи с напрегнат поглед и изчезващи по течението.

Сценографията ни представя една очевидно запусната и овехтяла интериорна обстановка, с напълно оголени стени, но все пак със странно положен ниско вдясно елемент като спомен от миналото гипсово и красиво благополучие на тези стени, с една килната картина, чиято композиция е пространствено неясна; с небето си, земята и водата, със своето „горе” и „долу”. Сценографският образ на спектакъла, подобно на самия характер на сценичното движение, е съставен от късове сред една разрушеност. Строгият ред на отминалия вече живот, но останал като пример за бъдещето, както и с все още така живото очакване за завръщането някога в Москва – и дали тя е била, и дали я има още?; този вечен въпрос за реалното съществуване на града-утопия, който ще постави по-натам началото на интернационалната утопия и който впрочем е израз на самата липса и зейнала празнота, но същевременно къде другаде, къде е мястото, в което може да се помества мечтата освен в празнотата; тази затвореност в случая на пространството, без прозорците на Прозорови към големите дървета навън и летящите жерави, за които така красиво се говори – та този строг ред е посочен в началото на спектакъла от огромния мундир на Бащата, под чиято могъща сянка – все едно той още е жив – се опитват да се наместват трите сестри. Кой, ако не Той, може да бъде техния пример? Само той е останал сред общата разруха. Но още в началото на второ действие бащата-мундир вече е съблечен, за да остане като натрапчиво-излишен спомен само оголеният манекен – не знам защо той напомня на скелета на онази тъжно изоставена сцена в пиесата „Чайка”. Сещаме се кой е извършил кощунството, защото кичозната снаха Наташа вече все повече завладява и без това опустошения и изтощен отвътре, от толкова напразни очаквания дом на сестрите и техния брат. Липсват в спектакъла, разбира се, елегантността, аристократичното възпитание и поведение, на които най-често сме били свидетели в постановките по тази пиеса. Но за какви елегантни настроения може да става дума днес? Постановката е поместена в сегашния груб, динамичен свят със своята незавършеност и невъзможност да бъде завършен поради непрекъснатото си ръбато, скърцащо-ритмично търкаляне. Въпреки приятния музикален фон на места; музиката е по-скоро контрапункт на движението. Днес дори мечтата няма време да се оформи до една що-годе красота. Иронията в спектакъла както към миналото на пиесата, така и към реалността на настоящето обаче, съвсем не унищожава усещането за вътрешен драматизъм и за онова ежедневно трагическо, така характерно за драмата от началото на миналия век. Като допълнение, самият унгарски език сякаш със свойственото си търкалящо звучене на думите подпомага ритъма на късовете сценичен живот.
Персонажите са донякъде също огрубени, неврастенични и истерични. Ефирната иначе Ирина изглежда твърде атлетична и борбена, а към Маша и Олга нейната изострена и силна енергия все повече се примирява в мекота; всъщност трите сестри изобразяват начините на мечтаене през различните житейски етапи. Сольоний изразява крайната степен на човешката вдървеност – дори надминаващ с това качество големите дървета навън, които всъщност не виждаме. Мечтателят Вершинин е скрит и хитроват приспособленец, а Чебутикин е само студения регистратор на безсмисления живот. Какво друго остава за Наташа в случая, освен все повече да преминава в крайната фаза на агресия и безвкусица? Нормално и симпатично лице изглежда Тузенбах, но пък той ще бъде убит и после тутакси забравен. Получава се определено внушение за паноптикум с тези сценични персонажи. Разголването на истината ще прозвучи най-яростно в брата Андрей, стигнал дъното на падението в живота. Той в буквалния смисъл ще започне да съблича и захвърля одеждите на всички надежди, минали блянове и илюзии. Общата драматично-комична суматоха и борба, настъпила около прощалната целувка между Вершинин и Маша е една от щастливите сценични хиперболи в спектакъла.
Финалът с отлитането на бригадата – по-основното събитие от смъртта на Тузенбах – е наистина забележителен. Войниците, по-скоро с унгарски униформи в сравнение с останалите по-стандартни офицерски одеяния, отлитат на велосипеди; ангели на живота или смъртта – но все едно, както би казал Чебутикин – или просто напомнят на птиците, за които не се знае защо летят, но поне изглеждат свободни. Дали това не е ироничен цитат на онзи известен финал в италианския неореализъм?
Всъщност спектакълът на „Три сестри” носи твърде богата палитра от значения, за да бъде обхващан в цялостен смисъл. Както в текста на Чехов, той тече като живота, но като днешния живот.
Ромео Попилиев
- Categories:
- Световен театър в София 2020