Представяме ви едно мнение, което провокира към дискусия между класическия и съвременния танц, на балетния критик Мария Русанова.

В рамките на платформата Световен театър в София ценителите на танцовото изкуство имаха възможността да се срещнат с изкуството на един от най-нашумелите и дискутирани хореографи в последните години – Александър Екман. Възпитаник и изпълнител на Шведския кралски балет, работил в знаковите компании за модерен танц Кулберг балет и Националния танцов театър в Холандия (NDT), Александър Екман рано прекъсва сценичната си кариера и се посвещава на хореографска дейност.

В момента е на тридесет и шест години и е поставял по най-престижните световни сцени. Самата Орели Дюпон, блестяща прима и понастоящем художествен ръководител на легендарния балет на Гранд Опера,  признава, че е ухажвала Екман , за да го привлече за нова постановка в Париж. Билетите за неговите спектакли се продават в аванс, пресата не пести комплиментите си… и да, може да се каже, че Александър Екман е едно истинско галено дете на съвременния балетен театър, а до този момент животът му е сбъдната мечта. За разлика от писателя, художника и композитора, които могат да творят в уединение и да оставят творбите си на присъдата на времето, хореографът се нуждае от театър, защото сцената и изпълнителите са като белия лист и платното.Без живия организъм на балетната компания и най-гениалният хореограф не би могъл да се реализира. В този смисъл Александър Екман е щастливец, защото богати театри щедро му предоставят възможност да развихря въображението си и да експериментира с таланта си. Ярък пример за това е Норвежкият национален балет, за чиято трупа през 2014 година Екман създава „Лебедово езеро“. Именно филмовата версия на този спектакъл бе представена от организаторите на платформата Световен театър в София.

Впечатленията ми са противоречиви. В началото бе раздразнението. То произтичаше не от факта, че спектакълът е шокиращ, а по-скоро от претенцията за шок. Сякаш стремежът да покаже различна интерпретация, да захвърли като непотребна играчка миналото, да демонстрира нещо ново и непознато надделява над вложения смисъл и идея. Всъщност авторът си играе. Казва, че иска да постави спектакъл с вода… с много вода… с шест кубика вода…  и за негово учудване дирекцията на театъра се съгласява. Хрумва му, че щом ще е спектакъл с вода, то „Лебедово езеро“ ще е най-подходящо за целта. Но за да е ново и невиждано, танцьорите ще бъдат поставени в самото езеро. Запазена марка в творбите на Екман е използването на ритмични фигури и синхронен танц с помощта на различни аксесоари – сено, пластмасови топчета, кубове, в този случай движенията са подобни, различието е във водата. Всъщност спектакълът не влезе в диалог с класическия образец, не навлезе в дълбочините на езерото, а си остана в плитчините на сценичната бутафория. Има опит за пародия без пародия, има опит за новаторство без новаторство. За да има драматургична логика спектакълът започва с въображаемо възпроизвеждане на диалог от 1877 г. между композитора (Чайковски) и директора на Болшой театър (вероятно Владимир Бегичев) относно бъдещия проект. Всичко е сведено до прилика с шоу бизнеса, според чиито закони печалбата е над всичко. Не може да се отрече иронията, забъркването на комична смес от цитати, отпратки към известния сюжет и персонажи, но като цяло театралната част изглеждаше изкуствено приповдигната. Най-хубавото в първата част бе прокрадналите се мелодии от безсмъртната творба на Чайковски и вмъкнатите танцови цитати от класическия спектакъл „Лебедово езеро“. Ефектът на пародията за мен беше обратен. Вместо да се надсмея над скучната и остаряла класика, аз осъзнах колко божествена е музиката на Чайковски, колко съвършени са лебедовите образи в шедьовъра на Петипа и Лев Иванов. Спектакълът започваше с кадри от изпълнение на Майа Плисецкая. Спомням си, че преди много, много години на гастрол на Кулберг балет в София, една от представените хореографии бе пародия на известни класически образци, а кулминацията представляваше изпълнение на балерина, която в съвършенство имитираше изпълнението на Кармен от Майа Плисецкая във всичките му детайли. Явно скандинавските автори имат специално отношение към легендарната балерина, но като си помисля във видения спектакъл не видях нищо невидяно. Пародия на класически образец – веднага се сещам за Килиан, интерпретация на балета на балетите „Лебедово езеро“ – Матс Ек, Матю Борн, Жан Кристоф Майо, Джон Ноймаер, играта с вода е много използвана в последните години, но няма да забравя „Говори за себе си“ на Пол Лайтфут и Сол Леон. Спектакълът на Екман неминуемо води до разсъждения за вечния диалог за форма и съдържание, за творческо въображение и художествена мярка. Вижда се, че Екман е творец с изключително въображение, но в конкретното произведение е самоцелно. Желанието да покаже нещо различно го е подвело. Атракцията, впечатляващата визия надделяваше над смисъла. Наблюденията ми показват, че оригиналният изказ идва тогава, когато авторът е с ясна идея.Такава аз за себе си не открих, което не означава, че нямаше отделни хореографски платна, които сами по себе си бяха естетични и впечатляващи. Финалът в първо действие, особено началото на второ действие с изключително красивата игра на вода, светлина и движения бяха поетични и въздействащи. Имаше хрумвания, танцови картини, но нямаше спойка, която да изгради цялостен като композиция и концепция спектакъл. Искам да изразя съчувствие и едновременно възторг от танцьорите. Всеки един посветен в балетното изкуство знае какво значи репетиционен процес във вода, колко рискове за здравето на изпълнителите и опасност от травми крие този процес. Дали е оправдан? Спектакълът е успешен, билетите – продадени с месеци напред, авторът – номиниран за Беноа де ла данс и канен от най-престижни театри. В крайна сметка фактът, че на един безспорен талант му се дава възможност да реализира фантазиите си, че му се оказва подкрепа и в най-щурите проекти е сам по себе си будещ респект. Творческа свобода и финансова подкрепа – това е рецептата за развитие в изкуството и създаване на шедьоври. Творческият път на Александър Екман и последвалите му творби го доказват.

За мен лично резултатът от „Лебедово езеро“ на Александър Екман бе, че оцених какъв недостижим връх е шедьовърът на Чайковски и след като изгледах филма в мен се породи спонтанното желание да изгледам класическия образец в изпълнението на недостижимата Майа Плисецкая и да се насладя на всеки звук и всяко движение.

Мария Русанова