Колажни образи в особени обстоятелства
Ким: „Ние сме нищо. Просто тапет, фонов шум.”
На сцената няма движещи се тела, има единствено две маси (по-скоро маса с два микрофона и тонрежисьорски пулт), които се намират от двете страни на екран. На екрана се случва самата история, написана, създадена и режисирана от Тим Етчълc. В двата края на сцената са актьорите Робин Артър, Ричард Лоудън, Кати Нейдън и Тери О`Конър.
Изследването на механизмите на театралното представлението е централно в работата на Forced Entertainment. Мисленето за това как функционира представлението е заровено и в “Празна история”. Именно заровено, дори вкопано, защото то не прозира като самоцелно намерение, а сякаш е част от самата работа. В по-общ план изучаването на представлението в проектите на Forced Entertainment води до интегрирането на различни подходи, на медии, на липсата на текст, на големия обем текст, на хаотични или колажни в структурата си проекти или на напълно чисти, минималистични форми. Онова, което действително занимава Forced Entertainment са разнородните възможности, които могат да артикулират идеи. Зад това стои намерението, целта, търсенето, изследването на чувството за нещо, което “по някакъв начин не е театър и едновременно е много повече театър” (Forced Entertainment). Театралното често е заложено в елементи извън очевидните, подложено е на съмнение, бива раздробено на детайлите си, за да се разбере как работи и как комуникира. Това е причината, поради която в представления на Forced Entertainment текстът може да е четен от сценарии или от късове хартия, костюмите да се добавят или премахват по време на самото представление, декорите да се изграждат или разглобяват. Във всички представления на Forced Entertainment има скрити (предварително зададени) правила, които удържат устройството на цялото представление. Те са свързани с изпълнителите, с това, което се случва на сцената, с разказа (ако изобщо има такъв), с текста или липсата на такъв, с динамиката, с връзката с публиката, с вътрешните механизми на самото представление. Тези правила са част от предварителния процес, но в същото време са силно отчетливи чрез явните, в някакъв смисъл, строгите структури на проектите им. В повечето си работи британската компания, която съществува вече 28 години и все още е причислявана към експерименталния театър, директно заема фрагменти от съвременния живот, с които жонглира, разпада или накъсва на дребни и неузнаваеми буци от неща. Те, както се подразбира, не са подредени прилежно в някаква плавна и логична сюжетна линия.
“Празна история” привидно не е точно този случай. През 2009 г. Forced Entertainment като че ли се изкушават от идеята да разкажат история, в която обаче липсват основни елементи на същинска история. Това, което тя притежава са главни герои и отделни епизоди, до които героите биват придвижвани чрез, нека ги наречем – особени обстоятелства. През модела на радиопиеса, колажните сглобени изображения на персонажи са озвучавани през цялото време от актьори. Актьорите всъщност създават звуковата среда на целия свят на образите. Ким и Джаксън също са особени… не, по-добре – обречени герои. Историята започва със застрелването на Ким, но не и с нейната смърт. Постоянно кървящата й рана е някак само едно от обстоятелствата. Следват неуместни телефонни обаждания, изгонване от квартирата им, избухване на сгради, съседка, която иска помощ за убиването на нейните котки, плуване в канали, пълни с фекалии, отвличане, обири, престрелки, преследвания.
Всеки следващ епизод захвърля главните герои в страшни и напълно немотивирани в абсурдността си обстоятелства. За тях няма предварително знание, няма история, която да ги предшества, аргументира или налага. Героите нямат биография. Светът е такъв какъвто е – опустошен, опожарен, наситен със страшни градове, улици и сгради, със смущаващи с жестокостта си деца, които не виждат родителите си, защото имат “различен график”. Свят, в който войната е константен фон, пълен с опасни животни, убийци, луди, крадци, измамници, изнудвачи, които искат поредното дарение, призраци, гадателки и т.н. Тази страшна и през доста голяма част от времето изключително смешна приказка, е конструирана не просто чрез персонажи, но и чрез места на действие. Места, които са нещо като клишета на horror-а – подземия, клетки, канали, страшни гори, необитаеми къщи, лунапарк, болница, улици, пълни с послания от разчленени тела, зловещ хотел, руини, пустош. Историята обаче не се променя, в нея няма истинско развитие, героите се сдобиват единствено с повече рани, докато разглобените им и уморени (почти от петата минута на представлението) тела продължават иначе рационалния си ход към друго, ново място където проблемите им ще се решат, късметът им ще се промени, където отново ще бъдат щастливи… Тези повтарящи се мотиви, схематичността на цялата конструкция на представлението изглеждат преднамерени, дори натрапени.
Подредеността в ядра, които силно приличат на едно на друго в структурите си се препотвърждава с постоянно присъстващата абсурдна надежда. Оптимизмът, надеждата, обещанията, че утре ще е по-добре, когато се намират в постоянната заплаха на своята графичната антиутопична реалност, са отново елементи на тази матричност на наратива, върху която е построено цялото представление.
Механизмите на театралното, живо представление тук стигат особена крайност. На сцената няма реално движение, а четящи своите реплики актьори, които изработват необходимите звуци, за да добавят правдоподобност на история, в която те участват косвено. Повтарящата се структура на разказа донякъде е в синхрон с актьорите на сцената, които изглеждат сякаш вършат нещо напълно рутинно, дори сякаш са малко отегчени. Това, от своя страна, пък е в абсолютно несъответствие с вътрешната, леко истерична динамика на историята. Самите актьори са инструмент за създаване на наратив, нещо като негов проводник, участвайки някак отстранено, но издълбавайки история, в която беглите остатъци от човешкото са нахвърляни в/върху равни, графични, колажирани изображения, върху образи или неясни, или с преднамерени дефекти, с кръпки, който не принадлежи на техните нарушени, нехармонични лица. В привидното разказване на история, всъщност няма история или казано по друг начин – “Празна история” (Void story) не е някакво кухо съдържание или безсмислен брътвеж на дигитални изображения, а по-скоро е разказ, който избягва основни елементи на историята. Тук, например, отсъства истински сюжет. Това по-скоро е история “лишена от история” (void of story), сбор от особени обстоятелства.
Тази конструкция на разказване е невероятно сложна, стабилна, леко нагла и натрапчива. Тя е изключително стриктна към вътрешните си и предварително зададени правила. Един по-задълбочен анализ би се концентрирал върху сглобката от нива на случване на разказа – между действието на актьорите на сцената, текста и екранните образи. Внесеният глас, образуваният звук отвън е силно свързан с тази усложнена структура на историята. За немите изображения всичко е външно. Сред цялата динамика от заплашващи живота им обстоятелства те изпадат в почти тихо наблюдение на света отвън – отвъд прозореца, отвъд процепа на камиона, с който са отвлечени, отвъд автомобила на фанатичка, която ги взима на стоп в 4 сутринта, изобщо – отвъд някаква тайнствена преграда, зад която се случва един страшен свят. Героите не просто обговарят този свят, не просто го описват непрестанно, но през цялата пиеса си задават въпроса как той вижда тях… какво мислят за тях пламъците, плъховете и евентуалният, въображаем, самотен човек, който е на хиляди километри и ги наблюдава дистанционно и който ще изпрати всеки момент самолети, които да ги унищожат. Тях – нищото, тапетите, фоновият шум. Светът на Ким и Джаксън не би бил възможен без външното, той би бил твърде глух, твърде статичен. Затова, поради неговата жизнена значимост, героите са толкова вгледани в онова, което е се вижда през кухините. То ги прави възможни.
Текст: Демна Димитрова
- Categories:
- "Световен театър в София" 2013