Йордан Славейков, режисьор и писател

Опасявам се, че няма да мога да подредя мислите, бушуващи в мен след снощния спектакъл от платформата Световен театър в София.

Желанието ми е да се изразя като в “поток на съзнанието”. Прекалено съм емоционален – ту плачлив, ту гневен, ту възторжен.
Пиесата на Том Стопард “Леополщадт” прострелва всеки зрител с един – единствен куршум право в сърцето. Върху този куршум е гравирана думата “истина” и пронизва седналия на тъмно и настанил сс удобно зрител. Куршумът се пръсва на парчеца, а върху тях на свой ред пише “семейство”, “гето”, “нацизъм”, “война”, “обетована земя”, “самоубийство”, “идентичност”.
Но зрителят не умира от този куршум, осъден е да изгледа, да попие, да понесе болката, ужаса, смъртта, копнежите, горичивата радост на всеки един от персонажите: няколко поколения от една еврейска фамилия и свързалите съдбите си с тях други хора. В рамките на едно-две десетилетия старият еврейски квартал “Леополщат” се превръща в гето, удавено в кръв.
Защо евреите винаги, винаги са виновни, как насилниците и убийците им се превръщат в “невинни” след войната, и дори дирижират опера в изградената наново оперна сграда във Виена, има ли отделният човек значние, ако е поставен на полтическата дъска заедно с други, “по- важни” от него въпроси за решаване: колко човека да наброява квотата от европейски евреи, които САЩ да спасят, Австрия постлала ли е червен килим под краката на Хитлер или е невинна жертва.
Спектакълът под режисурата на Патрик Марбър виртуозно оркестрира играта на около четиридесет актьора. Това е спектакъл-вик пред лицето на историята, която все се повтаря, и чиито уроци ние сме осъдени да не научаваме. Това е спектакъл, с чиято реплика “Културата никога не побеждава варварството” още водя битка в ума си. Но, е и реплика, с която в светлината на бомбардирания от руснаците украински театър в Мариопул, за съжаление се съгласявам.
“Леополщат”- тази най-нова, най-автобиографична пиеса на Стопард не лекува, не успива съвестта ни. Напротив. Тя е неудобна, нелицеприятна, бодлива, и ни пречи да заспим. Държи очите и съвсетта ни будни, отправя ни предупреждение. И добре, че върши всичко това.

Гергана Димитрова, издателка на пиесите на Том Стопард, издателство „Лист“

Тук съм неслучайно – като издател и като почитател на Том Стопард. Заедно с неговата преводачка, Иглика Василева, гледахме прожекцията, натоварени със специалното ни отношение към него.
Том Стопард е драматург, който се разпознава веднага. Текстовете му са много характерни, имат много езиково богатство, много персонажи, които разменят изключително бързо реплики помежду си. Това го има и в „Леополдщат“, естествено. Имало е много бързи пиеси, които е много трудно да следиш какво се случва. И тази е построена по сходен начин.
В „Леополдщат“ разпознавам една сравнително банална тема, която сме гледали многократно – версии на Холокоста, за случилото се с евреите. Но има значение, това кой разказва историята. Тъй като тук имаме изключителен майстор, който умело си служи с думите. Нещо, което, за съжаление, виждаме все по-рядко в съвременния свят. Това, което си казахме веднага след края на постановката, е, че все по-малко стават хората, които са способни да разказват. Тъй като посягат към писането, след като са изкарали един курс. При Том Стопард виждаме изживяването на тази история, виждаме как може да бъде поднесена историята, така че да достигне директно до сърцето, до ума. Той е изключително умен писател и това се вижда във всяка следваща негова пиеса. Той е много възрастен вече, но продължава да пише. И пише брилянтно!