„Великата, голямата цел на артистите е да се отнасят към човека с всичките му недостатъци – с любов. Да могат да пеят за него, да свирят за него, да рисуват за него, да плачат за него“

Йордан Славейков, режисьор и драматург

Мисля този текст вече трети ден. Усещам как този текст иска да е дълъг, напира да е дълъг, да повлече със себе си цял низ от разсъждения, да даде отговор на всички въпроси. Или поне на най- важния. Не на този дали и кога ще умрем, смъртта е неминуема. А на този – кога ще дойде забравата? Какво ще се случи, когато и последният най-стар човек на света умре? Няма да се случи нищо, мисля си. Нищо. Нищо. Просто светът ще стане наистина тихо място. Не очаквах от представление, което не е нито театър, нито кино, нито кино в театъра, нито театър в киното да ми подейства така. Но се случи. Не очаквах вглеждането в човека, обичта към човека, съзнаването, че човек е малък и наистина захвърлен в света, да бъдат поднесени без излишни ярки жестове. Не очаквах, че за пръв път в живота си ще  харесам мъглата и че ще разбера как звукът на сирена е сигнал не за бедствие, а знак за принадлежност. Нито очаквах, че документалното кино може да е толкова човеколюбиво дори когато показва гробище за домашни любимци. Не очаквах ярката, мощна, заливаща и помитаща сила на поезията. Винаги съм се смял на поетите с китари. А плаках, докато един деликатен поет с китара изливаше от себе си тъга по изгубен близък човек и гняв, омраза дори към друг роднина. Но разбрах, пак, че великата цел на изкуството е да ни пази да не умрем от истината. А великата , голямата цел на артистите е да се отнасят към човека с всичките му недостатъци –  с любов. Да могат да пеят за него, да свирят за него, да рисуват за него, да плачат за него. Ако може – без политически окраски. Ако не може – това да е малкият недостатък. За да може когато и последният човек на земята си отиде, свидетелства за него да има. Защото след края идва ново начало. Винаги.

Албена Баева, художник

„Кино на живо“ е спектакъл, приличащ на пъзел, където частите не съвпадат, а по-скоро си пасват. Изграден е от малки документални истории – хапки от реалността. Представянето оставя у публиката усещането за приятна вечеря, изпълнена с интересни неангажиращи теми на разговор, пълни с любопитни факти и ярки герои. Музиката е приятна, а двама американски кинематографи – самоукият аниматор Брент Грийн и документалистът Сам Грийн, се държат непринудено и непретенциозно, докато много осъзнато водят публиката в тяхната посока. Разказът им е интимен, личен и откровен.

Без да е иновативен, спектакълът смесва по един умел начин документален разказ, музика, поезия, анимация и изображения. Историите, които двамата автори разказват, са толкова малки, че може би единственият начин те да излязат от скицника е било да бъдат обединени в една подобна форма, създаваща преживяване, което може да бъде изпитано единствено на живо.

Рене Беекман, художник и куратор

„Кино на живо“ не влиза в категориите, които сме свикнали да ползваме на български. Това е комбинация от много влияния – от нямо кино с музика на живо, през концерт до документално кино и пауърпойнт презентация, направена по най-добрия възможен начин.Десетина кратки истории, разкази, скици на ситуации и атмосфери оставят публиката с усещания за това колко хубав, странен, особен и невъобразим е този свят.

Лекотата, непринудеността и самоиронията, с които Сам Грийн и Брент Грийн водят „Кино на живо“, прави този спектакъл впечатляваща глътка свеж въздух на българската сцена.