Стефан Христов за „Лебедово езеро“

Трябва да поздравим организаторите на платформата „Световен театър в София“ за включването  на филмираната версия на спектакъла на Норвежкия национален балет „Лебедово езеро“,  хореография на Александър Екман. През последните години  в публичното пространство у нас се възцариха малки формации, определящи се към направлението „съвременен танц и пърформанс“. В изкуството има място и за по-демократични и маломерни изяви, но те никога не могат да изместят необходимостта от срещата с явленията на истинския професионализъм и мащабни продукции.

Кой е Александър Екман? Роден през 1984 г. в Стокхолм. Завършил училището на Шведския кралски балет, където започва неговата кариера на танцьор. Тези институции са едни от най старите в Европа с богата история. Преминава през известните компании Кулберг балет и Нидерландския танцов театър. Паралелно с изпълнителската си кариера отрано започва своите хореографски опити. Сътрудничи с гениалния свой сънародник – хореографа Матс Ек. Днес Александър Екман е световно признат, неговите балети са желани  на сцените в Европа, Америка, Австралия. Гранд опера, Кралските балети в Стокхолм и Копенхаген, Виенската опера, Московският музикален театър са малка част от адресите, през които той е преминал. Възрастта на Екман – 36 години, е младежка за хореограф. Със своите многобройни ангажименти се нарежда до Алексей Ратмански и Кристофър Уилдън, двамата творящи в област, по-близка до класическите традиции. Впрочем, при добрите хореографи границите на различните танцови сфери са твърде условни.

В  произведенията си Екман доказва, че е майстор на голямата форма с изобретателна  хореография, сплав от познания в класическата и модерна танцова система. С богата и  разнообразна пластика той характеризира своите персонажи. Хореограф и режисьор със завидна театрална култура. При него сценичното действие се развива с лекотата на спонтанна импровизация, но всъщност всичко е премислено, включително използването на осветлението, костюмите, сценографията. Екман импонира с провокативност, понякога стигаща до пародийност спрямо наслоените клишета и баналността в установените изразни средства в балета. Пакостник, „ужасното дете“! Решително можем да кажем, че съществува„балетен театър на Александър Екман“!

Но да проследим предложеното „Лебедово езеро“. С какво най-популярният класически балет е привлякъл този бягащ напред във времето хореограф? Малки разяснения по този повод. Никой друг балет не е бил обект на толкова много трансформации от различни хореографи – „класици“ и модернисти, някои от тях известни, други обикновени занаятчии. Музиката на Чайковски, балерините в бели пачки, огнените народно-характерни танци, неизясненият сюжет и…необикновената биография като произведение са едни от причините. И до днес не е съвсем ясно как през далечната 1877 г. се е зародил този балет на второстепенния по това време Болшой театър в Москва, вместо в столичния санктпетербургски Императорски театър. Първият хореограф е Юлиус Рейзингер, премиерата веднага е била разгромена от критиката като неуспешна и след кратък живот балетът изчезва завинаги. По-късно,  през 1895 г. „Лебедово езеро“ се възражда в Мариинския театър в хореографията на Мариус Петипа и Лев Иванов. Главният виновник за успеха не е единовластният владетел на Императорския балет Петипа, а неговият помощник, вторият в йерархията балетмайстор Иванов. Именно това, второ по хронология „Лебедово“ е начало на страдалческата история на Балет № 1 в класическия репертоар. И днес, ако имате здрави нерви и любопитство, направете си плейлист с няколко различни интерпретации, гледайте и кажете къде е истината. Преди три години, през 2017 г., Алексей Ратмански след щателно проучване на архивни материали успя да реконструира на сцените на Миланската скала и Цюрих балет оригинала на Петипа–Иванов във възможния автентичен вид. Резултатът беше поразителен. Ратмански доказа, че класиците са недостижими. Това ви представям като информация.

Екман на свой ред прави малка провокация с това заглавие. Разчита на ефекта на популярността, без да има желание да влиза в негласен спор с опонентите – специалисти на лебедовите хороводи. Нитопредлага друг, осъвременен драматургичен ход, по подобие на известното, много добро „Лебедово“ на Матю Борн. В едно свое интервю хореографът разкрива, че е бил привлечен от езерото като тема, темата на водната повърхност. Така той създава напълно самостоятелно произведение като визия и хореографски инвенции.Филмовата версия на спектакъла започва с кадри от „Лебедово езеро“ на Болшой театър с Мая Плисецка, екранизация от 1957 г. на постановката на Александър Горски и АсафМесерер от 1937 г. С това хореографът като че ли заявява: „Забравете, аз ще ви отведа в други, измислени от мене нереални светове.” Отказвайки се от музиката на Чайковски, той привлича  своя постоянен сътрудник – композиторът Микаел Карлсон, да съчини нова, отговаряща на друг сценарий. С много хумор, достигащ до остра сатиричност, е първото действие – галерия от типажи, преминаващи с мълниеносна скорост. Екман не е явно привърженик на повествователност или както напоследък стана модно да казваме „наративност“. Предоставя на зрителя възможността всеки по своему да възприеме представените образи. Но истинското, смайващото по мащаби като замисъл и реализация, е Езерото, или второто действие. Пет хиляди литра вода, истинска, застрашаващо залива сцената. В нея изпълняват своите невероятни танци артистите от Норвежкия национален балет. Водата се превръща в участник в танцовите вакханалии, танцуващите с видимо удоволствие изпадат в екстаз. Каква е тази вода? Стихия, жизнен благодат или потоп?  Нека всеки сам да стане съучастник в своите мисли на замисъла, всеки сам да преживее тази грандиозна картина. Лебедите на Екман не са птици, това са обикновени хора, завладяни от водата. Трябва да се преклоним пред професионалната самоотверженост на артистите.

Във всичко видяно от творчеството на Екман за мен той, въпреки своята международна слава, остава Творец на Севера. Всички знаменити скандинавски драматурзи, композитори, художници имат някакво особено, присъщо само на тях светоусещане, творчески отразено в техните произведения. Към тях принадлежи и Екман със своите изострени възприятия на действителността.

„Лебедово“ завършва с кратичкото последно действие, пренасящото ни след 400 години. Един робот и едно чучело на птицата-лебед. Смешен и малко тъжен финал!  Не зная дали Екман се е ровил в историята или това е съвпадение. Първа, която е дръзнала радикално да промени сценария и хореографията на „Лебедово езеро“ на сцената на вече бившия Мариински театър през 1933 г., е била, забележете, Агрипина Ваганова. Там също е имало простреляно чучело на лебеда. Тази Вагановска версия също не е имала дълъг живот, а мъртвото чучело е било повод за язвителни критики. Случайно прозрение или не?

… Къде сме ние? Има ли място за такава скъпоструваща продукция у нас. Отговорът е еднозначен – не! Подготвени ли нашите балетни артисти за подобни предизвикателства? Как биха ги възприели зрителите. Без отговор! Не изоставаме ли? А българският драматичен театър и българското кино живеят интензивен живот, успехите са немалко.

А ние да се надяваме на нови срещи с големите явления от света на танца и балета!

от балетиста и балетния критик Стефан Христов