Анна Топалджикова за спектакъла „Дом №13“ на Стефан Москов

Гледаме постановка на Теди Москов. Гледаме Чехов. На пръв поглед тези две очаквания несъвместимо се разминават. От една страна, ще бъде клоунада, но и при Чехов има шутове, които показват дяволските си рогца из драматургията на големите световни автори, намират мястото на истинската болка и я назовават. Теди Москов „нагазва“ безпардонно в драмите и прозата на Чехов, изважда от контекста тези най-важни „места“ на сблъсък между илюзия и действителност и ги вплита в един очаквано за собствения му стил „нечеховски“ спектакъл. В енергичното, вихрено, забавно и видимо безгрижно представление, парадоксите на чеховите текстове изскачат с цялата си острота и потъват в нас с цялата си дълбочина.

Уроците на своята учителка Юлия Огнянова Теди Москов развива в собственото си режисьорско мислене и почерк. В тези уроци основни фигури са Брехт и Чаплин, а според тях двамата, за тъжното, за драматичното, за трагичното трябва да се говори (и играе) весело, забавно, като на шега. Обратното би се оказало тавтология на ситуация и актьорско действие: да се плаче, когато е тъжно, да се смее, когато е смешно.

„Дом N 13“ ни среща с Чехов без психология, без знаменитото подводно течение и премълчани, дори преглътнати истини. Вътрешното действие става външно. Сцената, която можем да наречем „борба със стола“ е виртуозно постигната с физическо действие метафора, която тялото онагледява житейската ситуация „да си заклещен в ежедневието“. Тази тема, развита в дълбочина и сложност от Чехов във всички негови пиеси, е изказана не само чрез вътрешно действие, но и в изблици на невъзможност за удържане вътре в себе си. Подобна, типична за театъра на абсурда, е онагледената метафора на детското локомотивче-играчка, което жената води пред себе си на каишка като кученце, всъщност то я води… накъде, към Москва или…? Обикаля с кръгови движения и.. не пристига. Или темата за любовта – чудото, тайната, неуловимостта, уязвимостта, илюзорността и т. н. на любовта. Кой кого обича и защо… Избираш единия, другият остава сам. Били са двама, после се появява тя, стават трима, трима са много за една любов, сега единият е сам и е рухнал, вече е карикатура на себе си. Търсене на смисъла на живота, объркването в любовта са онагледени чрез непрестанното обикаляне, въртене в затворен кръг, разминаването, в което клоуните участват, без съзнание за трагичното, за безизходността.

         Виденията се застигат. И все повече се напластява тръпчивият вкус за разминаване между илюзия и действителност. В танца на гувернантката с дрехите на въображаемия жених смешното неусетно се прелива с трагикомичното. Както е и в сцената на пързалката – любовната идилия, мечтата на Наденка, раздялата… завръщането на любимия, всичко е вече различно, изминали са години, мечтаният живот е заменен с истински. Трагичното е момент на осъзнаване на разминаването, времето е отминало, късно е. Кратък миг до следващото превъртане на стрелките.

         Сценографията и костюмите на Никола Тороманов и Свила Величкова, кратките драматични, романтични, игрови музикални „пасажи“ на Антони Дончев създават черно-бяло представление. Празна сцена, бели ленти разрязват сценичното пространство отвесно – на кадри; бели костюми на тъмния фон, играта със светлина и сянка – появява се асоциация с немите филми. Цирковите клоуни и техните чаплиновски гегове и мимики, с техните бъстъркитънови безизразни лица неусетно увличат в шеметния ритъм на своите преображения и вече напомнят за Бекетовите клоуни, защото режисьорът е „извлякъл“ от текста на автора именно онези моменти, реплики, въпроси без отговор, които са не само сродни с театъра на абсурда, а и с абсурда на самия живот. И така става по-ясно и недвусмислено, че същностното за създаденото от Чехов, което прорязва тъканта на всяко негово произведение, е онова, което тревожи всички ни. Неразрешимите, тайнствени, объркващи, вдъхновяващи теми – неумолимият ход на времето, тайнството на любовта, смисълът и безсмислието, пълнотата и празнотата… остаряването, разминаването с мечтите…

         Вихреният танц, акробатиката, изяществото, гротесковите маски, непрестанното игрово прескачане между конкретно и абстрактно – всичко се върти около основната ос на Времето и Надеждата. Движение, бързане, но накъде, към какво? Никога не настъпва утре, защото щастливото утре още в началото е посято у нас като мечта и остава мираж. Тъжно и красиво. Финалът е своеобразна поанта – послеслов. След импресия по „Три сестри“, в която всеки обича друг и влакът само се чува, следва стоп кадър – тримата похапват бучка захар за подслаждане на живота. Това е единственото лекарство, което лекарят Чехов може да предложи.

         Изящество, романтика, пародия, шутовско изкривяване, човешко издивяване и всичко това, достигащо почти до крайност, се удържа в един стил, в една естетическа цялост. На празната сцена трима актьори Самуел Финци, Виктория Траутмансдорф, Йорг Фрай постигат впечатляващ синхрон на ритъма, единодействие във всеки детайл и във вдъхновението на общия полет. Това е заслуга на всеки един от тях и на режисьора.

         И все пак все още ли твърдим, че в този спектакъл Чехов е преобърнат – напълно лишен от това, заради което драматургът е смятан в своето време за новатор, за основоположник на психологическата драма? Това изобилие от циркова клоунада, театър на абсурда, киноефекти, фарсови и романтични сцени пробужда и едно съвременно усещане за преживяване, очистено от клишетата за отхвърляне на тази или онази система, мимолетно потъване във вътрешния живот на някого, смееш се и се вживяваш – театрална игра.

Спектакълът е създаден през 1997 година в театър „Талия“, Хамбург, но като понятие съвременността не е толкова краткотрайна, за днешния зрител „Дом N 13“ не е останал назад във времето.

Анна Топалджикова