Полукръг от дванадесет стола, микрофони,  музикални инструменти – пиано, гусла и арфа. Щит и копия, сякаш незабелязано оставени встрани. Огледало с лампички като в гримьорна, а пред него – шлем. В огледалото бегло се оглежда малка част от публиката, включително и аз – на трети ред в средата, чакайки с особен трепет да преживея след малко започващия спектакъл,  който буквално минути след това ми отнесе главата, мислите и сетивата като мощна вълна от емоции. Да, „Илиада“ е от онези представления, които ти секват дъха от самото начало, веднага те грабват и не те пускат до края, след който продължаваш да мислиш, да си представяш и спомняш, да осъзнаваш и  да преживяваш отново и отново усетеното и видяното.

Всичко започва елегантно като при предстоящ концерт.

Актьорите, облечени в официални тоалети, влизат и сядат по местата си зад микрофоните. Пред огледалото в дъното на сцената, с лице към публиката, веднага се откроява Ахил (Юре Хенигман). В погледа му се чете непоколебимост. Той ще проследи всичко от „звездната гримьорна“. „Концертът“ започва. В центъра напред като диригент застава актьорът-разказвач, влязъл сякаш в ролята на самия Омир (Янез Шкоф). Около него се нареждат останалите актьори – герои от „Илиада“, които постепенно се включват в действието и превръщат епичния разказ в жив спектакъл – концерт.

Началото е тихо, бавно.  И ето чуваме познатото – „Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев, който донесе безбройни беди на войските ахейски…“ и се потапяме в ритъма на поемата под звуците на музикална партитура, която прави думите да звучат на моменти, като изпяти от античен хор. Словенският език носи допълнително внушение за плът на текста. Разказвачът ни въвежда в историята и говори с такава истинност, сякаш вижда всичко в мига пред очите си. Стига до момента, в който Аполон обстрелва със стрели ахейците, и започва да потупва в такт микрофона, на който говори. Оттам излиза тътен. Той се засилва до оглушителност, когато към него се включат и другите актьори с техните микрофони.

Ред е на Агамемнон (Йерней Шугман) да излезе напред, за да започне прочутата свада с Ахил от първата песен на „Илиада”. Облечени в съвременни костюми, античните герои придобиват близки човешки черти – у Агамемнон са подчертани алчността и желанието за власт, Ахил е уверен и категоричен в негодуването си, с разкопчано сако, облечено на голо като бунтар. Разказът продължава. Ахил ще изгуби Бризеида (свирещата на арфа Звездана Новакович) и ще се обърне за помощ към съблазнителната Тетида (Нина Иванишин). Ще се намеси и всемогъщият Зевс (Матей Пуц) – разпасан, разрошен и разкопчан, с мъжкарска отегчена походка на съвременен мачо. Див и вулгарен като звяр, той изпълнява молбата на Тетида, която му позволява да си поиграе с тялото й.

Появява се и Хера (Йете Остан Вейруп) залитаща и като че ли пияна, маскираща жестовете си зад красив вечерен тоалет. Целият свят на боговете придобива човешките очертания на необуздани страсти, бруталност и жажда за власт. Жестокостта се крие във всеки човек, заложена е в него, а спектакълът изследва нейната валидност в едно от най-старите литературни произведения до днешния ден. Спектакълът няма за цел да поведе зрителите толкова в самия текст. Той го материализира, чрез усещанията и поведението на актьорите в техните роли. Не показва само графични сцени на буквална телесна жестокост, а изобразява жестокостта в нейната истина и осъзнатост – като огледало на човека, такъв в какъвто се превръща спрямо своите инстинкти, страхове и желания, които не познават епоха и време.

„Илиада“ на Йерней Лоренци е спектакъл и изживяване, което не може да остави публиката безучастна. Гледащите спектакъла имат свободата да отнесат към себе си видяното, чутото и съпреживяното и да довършат в съзнанието си, всичко онова, което остава физически невидимо.

Текст: Теодора Захариева, студент в бакалавърска програма „Театрознание и театрален мениджмънт“, НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“