Сценичната програма на „Световен театър в София“ завърши подобаващо със „Завръщане“ на испанската танцова компания “Losdedae” – красиво, танцово-театрално изследване на текстурата на любовните отношения между двама души, събрало на сцената хореографа и танцьор Чеви Мурадай и актрисата Марта Етура. С помощта на текстовете на Пабло Месиез, оригиналната музика на Рикардо Милуй и Мариано Марин, и светлинния дизайн на Давид Пиказо, спектакълът разказва своята съвременна „приказка“ за любовта.

Посягането към една толкова експлоатирана и идеализирана тема в изкуството без съмнение е рисковано, но сред най-големите достойнства на „Завръщане“ е именно това, че съумява да предложи своя гледна точка. Показвайки, че познава клишетата на масовата култура за любовта и боравейки с тях, спектакълът потапя по-надълбоко, за да ги коментира и да опита да ги деконструира. За тази цел особено помага гледната точка на разказване, която е отвътре навън, от позицията на самата двойка, живееща любовта си ежедневно, а не в миг от холивудски филм, но осезаемо разположена в „захаросаната“ рамка на социалните представи и очаквания. В началото на спектакъла двете перспективи са плътно насложени една върху друга. Още в откриващата сцена виждаме двама души, чийто шумен смях и закачливо поведение са ясно разпознаваем знак за щастие и влюбеност, често срещани в множество телевизионни реклами например. С напредването на действието обаче, те все повече се разцепват и именно нарастващото емоционално отстояние между попилените по пода червени листенца от цветя и все по-силно „стържещите“ отношения в двойката, очертават основния конфликт на сцената.Минималистичната, функционална сценография създава адекватна среда, която подпомага действието, без да се натрапва. Най-същественият предмет на сцената е голяма, бяла маса тип „Икеа“, която ясно обозначава, че разказът се случва зад стените на един средностатистически дом.  Многопосочната й употреба на свой ред  допринася за динамиката на действието. В някои сцени тя е просто маса, на която двойката се храни,  в други е любовното им убежище, което ги събира, превръща се в екран, на който биват прожектирани серия от най-популярните любовни целувки от холивудски филми, в огледало, в което единият суетно се оглежда, без да забелязва партньора си, докато не стане преграда, която ги разделя и премазва единия.

Драматургично и хореографски „Завръщане“ е много плътно изтъкан спектакъл, с последователен ритъм и динамика, чиито забавяния и забързвания задъхват и държат вниманието приковано през цялото време. Единствените прекъсвания в движенческата цялост идват от произнасянето на текстовете на Месиез, изказани на статичен микрофон от актрисата Марта Етура, която застава с гръб към сцената и мястото на основното действие. По този начин позицията й, когато говори с думи, а не с тяло, е дистанцирана и коментарна, а самите изречени фрагменти маркират основните идейни търсения на спектакъла, под формата на питания и разсъждения за това къде в човешкото тяло се чувства любовта, възможна ли е тя, когато не е споделена, и каква е същността й. Макар текстовете в дадени моменти да създават впечатление за накъсване на танцовата структура на спектакъла, между двете текат постоянни връзки и те преливат едно в друго. В дадени сцени танцът предхожда думите, а в други диалогизира с тях, отговаряйки им на своя език. Именно чрез такъв „разговор“ „Завръщане“ дава своя отговор на един от основните си въпроси: „какво е любовта?“. След като той е зададен на глас,  Чеви Мурадай и Марта Етура  с танц отговарят, че любовта е това, другият да предусеща кога и накъде ще залитнеш, за да те хваща всеки път, преди да паднеш.

Танцово-театралните сцените се надграждат една в друга, а усещането за напрежение се създава чрез променящите се нюансите в движенията. По този начин, с последователно натрупване и огрубяване на жестовете, закачливата играта между актьорите от началото на представлението се превръща в борба към края. Те се прескачат, настъпват, обиждат, затварят, оплитат и пренебрегват, за да ескалират дотам отношенията им, че да се разпаднат. И именно този финал дава съвременното звучене на спектакъла. Отношенията между двамата души на сцената от преди напомнят за любовно-омразните отношения на герои, познати от класическата драматургия, подобно на персонажите на Стриндберг от „Мъртвешки танц“, които обаче, живеейки в друго време и сред други норми, остават завинаги „заклещени“ в своята заедност. А героите в „Завръщане“ си тръгват, когато болката и нараняванията под митичното клише за сладостта на любовта станат твърде много. Но си тръгват вярващи. Убедени, че има смисъл да опитват отново и отново, докато срещнат онзи друг, способен да предвижда паданията им и да ги хваща преди да се ударят. И тук, за да не остане никой неразбрал, прозвучава известният цитат от късния Бекет „Няма значение. Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре.“

А дали именно тази вяра в постоянното търсене не е сред новите клишета за любовните отношения на нашето време?

Текст: Ина Дублекова