4 юни, 2017

За актьора, който уважава звука

От първото потрепване на пръстите – до привидно спокойната обраност на поклоните си (които считам за част от това представление) Тамаш Керестеш демонстрира изключителна, почти моцартова лекота в своето актьорско изпълнение. Този тънкожилест унгарец поразява с крайното ненасилие на своята театрална изразност. С математически точния си жест.

Във виртуозната му техника обаче няма привкус на метал, напротив: в нея личи онази непрекъснатост на движението, чрез която се оформя целостта. Нека веднага направим уговорката, че „Дневникът на един луд” не е смазващо представление; то не цели чрез материята да докаже своята фактология, нито търси крещящата телесност на актьора. Спектакълът на Виктор Бодо е елегантна сценична творба, в която няма мускули, а мускулни влакна; в която силата на гласа се придържа към шепота и се въздържа от вика; в която звукът внимателно изследва Тишината, изразява човешкия копнеж в огромното, самотно Тъмно.

Сценографията на това представление е двустенен модел на малка стая, зееща към безкрайността, с наклонен, изплъзващ се под – идеята е на самия Керестеш. Но тя впечатлява не толкова със своята изместена, неправилна геометрия. Подобни идеи – и то в различните изкуства, се срещат и на други места. Ако разболяващият се разум на чиновника Попришчин го кара да вижда предметите с особена форма и правите ъгли – неправилни, е просто добър похват. Важни са обаче размерите на тази сценография. Нейната особена декоративност. Сякаш това не е стая, а черупка на стая. Човешка коруба, от която се измъква гол, розово-син чиновник – и той ни се показва с цялата своя нелепа и разплакваща охлювена ранимост. Самата декоративност на декора е сякаш едновременно и декоративността на нашия ежедневен разум: с всичките ни мисли, гласове, чудовищни предубеждения, страх, (не)простима дребнавост, уязвимост, смътен смут. И когато тази стая се прекатурва (както това се случва – с помощта на няколко сценични работници) и вече хоспитализираният Попришчин заживее върху пода, който допреди миг е бил стена, на човек му хрумва, че актьорът ни отвежда към „Метаморфозата” на Кафка. Та нима петербургският чиновник не пълзи по стената-под вече като огромно, самотно насекомо – като Грегор Замза от едноименния разказ? (Така нареченият в пресата режисьорски пробив на Виктор Бодо е с представление по „Процесът” на Франц Кафка, в което също работи с Тамаш Керестеш. Очевидно този екип от съмишленици ще дава още висококачествени резултати в полето на европейския театър.)

Всеизвестно е, че всяко представление минава по различен начин и няма нужда да сме чели Хераклит, за да осъзнаем защо. Не знам как точно се състоя „Дневникът на един луд”, докато се игра в София, но на няколко места ритъмът му беше смущаващ. Това е една от възможните забележки към спектакъла. Преходите. И то преходите между отделните страници на Дневника. На няколко пъти Керестеш сякаш щеше да изпусне целостта, да потъне (пропадне) в една празна, мъртва тишина. Сякаш цялата и без това „фрагментарна центростремителност” на сценичния разказ секва и нулевото темпо става неловко. И ако не беше дигиталният миксер, с който Керестеш виртуозно записваше звуци и напластяваше различни свои гласове един върху друг, докато създаде подходящ фон за своя моментен пристъп, едва ли тези хлътвания в тишината щяха да изглеждат по този начин. А диджейският похват в постановката е чудесно решение на унгарския екип. Не само в частта от текста, където гледаме „театър в театъра” и ставаме свидетели на великолепните вокални възможности на актьора. Не само в момента на самокоронясването на Попришчин като испански крал, когато Тамаш Керестеш създава една монументална, предапокалиптична техно атмосфера, когато сам полага върху главата си трънен венец от вилици. А и в самото смътно усещане, че „здравият разум” на всеки от нас е записан на някакво непознато за нас дигитално устройво, на което някой – понякога – изключва захранването и човек пропада в огромния хаос.

И когато чиновникът лежи по корем в антиембрионална поза и шепне своята човешка молитва с устни, опрени в мръсния под… тогава приижда огромната тишина. Не онази, празната, а друга. Паузите, ритъмът, темпото вече нямат значение. Тази тишина залива залата като тъмна, недействителна, пълноводна река и никой дори не желае да се опита да изплува. Представлението осъществява една от своите вероятни цели: да изправи отново човека пред Великата, меланхолична тайна на съществуването. Да го въвлече в нейните космически течения, в които да търси своите духовни обновления и превъплъщения. Сякаш Попришчин е безцветна пеперуда, която изблизва прахта от крилете си: от страх, смутеност, копнеж – и напразно ги размахва в нищото?

Не мразя човека, а администрацията в човека, казва Стриндберг. Нима точно тази администрация не унищожава любовта?

Представлението започва с почти-дъждовна сцена. Керестеш звуконаподобява дъжд, записва звука. После пуска записа и разтваря своя чадър на дупки. Точно тогава човек се пита: ако валежът често е въображаем, защо тъгуваме под своите прокъсани чадъри?

Васил Балев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *