Що за автор е Том Стопард? В безброй портрети и рецензии той е определян като интелектуален гимнастик, като ослепителен майстор на думи, като превъзнасящ мисълта: човек, който може да използва лингвистична философия, латинска любовна поезия и квантова механика и да ги преобрази в драматургичен материал. Ако нещо е липсвало, то се подразбира, то е самооткриване и силна емоция – и двете очевидни в „Леополдщат“, най-новата пиеса на Стопард и вероятно последната такава.

Бих твърдял обаче, че винаги е имало ожесточена, макар и до голяма степен непризната, емоционална основа за работата на Стопард. Новост в „Леополдщат“ е автобиографичният елемент. Веднъж Стопард каза на интервюиращ с нехарактерно тромава фраза: „Не мисля за живота си като за кладенец, в който пускам кофата си с чувството, че навлизам дълбоко в себе си“. Но в „Леополдщат“ той не само проследява съдбата на австро-еврейско семейство, чийто опит е аналогичен на този на собствените му чешки предци. Той също така драматизира собственото си затруднение в образа на Лео Чембърлейн – англофил, обичащ Шекспир, чиито родители са избягали от нацисткото преследване в последния момент.

Майкъл Билингтън – театрален наблюдател

Продукцията на Патрик Марбър има грандиозни, но статични сцени, съставени от идеологически дебат между героите за асимилацията, антисемитизма, основополагащия ционизъм на Теодор Херцел и създаването на Израел. Стопард ни държи на значително разстояние от своите герои. Емоционалната драма се натрупва, но в дълбоките води под повърхността. Въпреки това експозиционните уроци по история на героите са потресаващи и на моменти озадачаващо опростени и вяли.

Актьорският състав е толкова голям, че някои герои се усещат оскъдно скицирани, въпреки че Херман (Ейдриън Скарбъро) е особено добре нарисуван заедно със съпругата си Гретл (Фей Кастелоу). Когато има драма, а не дебат, това е заинтригуващо – като например мощна сцена на отнемане на къща или изневяра, която има дългосрочни последици. Екшънът извън сцената има изпепеляващ ефект благодарение на звуковия дизайн на Адам Корк, от разбиването на стъкло, което обозначава Кристалната нощ, до острия звук от изтребители и тропането с ботуши.

Величествената всекидневна на декора на Ричард Хъдсън е потънала в избледняло Чехово величие и мрак. На екран се появяват дати, които отбелязват историята и черно-бели снимки, които винаги се връщат към образа на семеен портрет. Когато най-накрая миналото навлезе в настоящето, ни се дават кратки описания на смъртта на всеки герой – „Аушвиц“, „Дахау“, „поход на смъртта“ – списъкът продължава и продължава, дълбоко трагичен. Въпреки всичките си дебати и отдалеченост, този конкретен семеен портрет ни оставя лишени от историята.

Арифа Акбар –Гардиън